Ако се подам от прозореца на каретата като Котарака в чизми и се провикна: „Ехей! Добри селяни! Кое според вас ме накара да пиша за християнина и войната?“, мнозина ще отговорят: „Специализираната военна операция на Русия в Украйна“, или пък: „Печалната война между два братски православни народа“ (макар че православни в Украйна са само около 65% и то в две църкви), или пък: „Вероломната агресия на Русия в Украйна“. Някои дори ще кажат: „Сблъсъкът между доброто и злото в Украйна“, но ще се разединят при допълнителния въпрос: „А кое е доброто и кое – злото?“. Не, не ме накара войната в Украйна. Нищо подобно. Да се замисля за войната (не че и преди не съм го правил) ме провокираха две книги, с които се занимавам напоследък.
В едната от тях – „Възпитанието в духа на християнството или безбожието“ от митрополит Методий Кусев (1838-1922) – се казва:
„В тоя подвиг, в борбата на бойното поле, се проявява изражението на висшето чувство на любов към ближния, не изключвайки и враговете. Убиването и нараняването на враговете на бойното поле не е акт на враждебни отношения. Напротив, в него може да се каже, че се изразява разумна любов към врага… Праведният, като нанесе поражение на врага на бойното поле, ще спаси от погибел, от страшно злощастие ближните, а в същото време ще стане благодетел и на врага, защото последният, под влиянието на своите несполуки, на своите страдания ще дойде в съзнание, ще се покае и ще получи възможност за своето изправление“.
И наистина, войната трябва да има някакво християнско обяснение, ако не за друго, то поради единствения факт, че Кръстът влиза в официална публична употреба именно за военни нужди – като лабарум в битката на Константин с Максенций при Сакса Рубра (Милвийския мост), след като в небето се появява кръст с ярък надпис от светлина: Eν τούτω νίκα (In hoc signo vinces) и тъй нататък, всеки знае историята.
На 24 ноември 1095 пред събора в Клермон (продължение на събора в Пиаченца половин година по-рано) папа Урбан II благославя Първия кръстоносен поход в подкрепа на Алексий I Комнин и за освобождаване на Светите земи от завладелите ги наскоро селджуки. Благославя го кратко и ясно: Deus vult!, „Бог го иска!“. С този девиз на уста през следващите векове кръстоносците ще сътворят „чудеса“, отзвук от които е останал и в съвременните ни отношения с арабския свят.
У нас още от времето на цар Симеон I – век и половина преди Великата схизма – Църквата освещава бойните знамена на Богоявление. Освещава ги и днес, макар в момента годността на българската армия да води военни действия е, меко казано, проблематична. Но невинаги е било така и невинаги ще бъде.
Представата за християнина като за беззъб пацифист, обръщащ с готовност наляво и надясно „и другата буза“ е сравнително млада и не съвсем точна. Смисълът на поучението за „другата буза“ се интерпретира елементарно в нашия свят на толерантност, мултикултурализъм и политическа коректност, свят, в който сме длъжни да оставим институциите да решават всички проблеми, а ние само да се усмихваме цивилизовано отстрани. Контекстът на казаното от Бог е много по-голям. Крилатата фраза за бузата е част от Проповедта на планината, която е сърцевината на Новия завет. Там са казани и много други неща, включително и „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат. 5:9), което е моето дълбоко убеждение.
Целият пасаж за бузата звучи така: „Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да не се противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Мат. 5:38,39). Ключовото тук не е бузата, а непротивенето на злото. Как така да не се противим на злото! На какво са се противили всички светии и мъченици? На какво се противи Архангел Михаил, архистратигът на небесното войнство? На какво се противят св. Георги и св. Димитър? Всъщност Бог казва друго: като се противите на злото с неговите средства, вие вършите зло; не се борите срещу злото, а рамо до рамо с него се борите срещу доброто. Така че в случая „не се противете на злото“ означава „не вършете зло“, не се оставяйте злото да ви превърне в себе си. Търпението и смирението са страшни оръжия – препашете се с тях!
А пък на друго място Бог казва така: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мат. 10:34). Как така меч! Как така „не мир“! Ами какво стана с „блажени миротворците“? Този текст също се тълкува превратно и опростенчески от хора, на които изобщо не им е работа да го тълкуват. В случая мечът е вярата и любовта, които отсичат греха. Но мечът си е меч. Парадоксален ли е Господ? Определено! Затова е Бог.
Казаното от дядо Методий Кусев, че да раниш или убиеш врага на бойното поле е висш израз на любов към ближния, не е демагогия. Дядо Методий има предвид две неща: 1) Убивайки врага, ти спасяваш от зло своето семейство, своя народ и всички невинни хора, които си оставил тревожни зад гърба си, и 2) Убивайки врага, ти помагаш и на самия него да се спаси чрез страданието, ако успее да се покае в последния миг, като по този начин подпомагаш Божия промисъл и Домостроителството. Не че Бог има нужда от нашата помощ, но все пак е утешително да вършим дела, за които се надяваме, че ще Му харесат.
Войната е изпитание, през което всеки трябва да мине по свой специфичен начин, но всеки трябва да премине със смирение и благодарност. Защото дори и най-тежките страдания, приети правилно, в крайна сметка носят полза.
Втората от двете книги, които споменах в началото, е от Астолф дьо Кюстин (1790–1857) и се нарича „Русия през 1839 година“, издадена у нас от издателство „АБ“ през 2003, а на следващата година и от издателство „Изток-Запад“ под заглавието „Русия и русите“ в един том (по идеята на Йосиф Бродски) заедно с „Америка и американците“ (оригинално заглавие „Демокрацията в Америка“, 1840) от Алексис дьо Токвил (1805-1859).
Книгата на Кюстин е тенденциозна. Той е пламенен католик и най-вече папист. По своя възторг прилича на доста по-късния Гилбърт Честъртън, само дето Честъртън е прозелит и някои неща са му простени. В желанието си да оправдае ереста за примата и непогрешимостта на папата „ex cathedra“ (съвсем пресни „догмати“, приети преди век и половина на Първия ватикански събор) Дьо Кюстин противопоставя поместността и съборността на Православието срещу централизма на римокатолицизма, довел до появата на протестантството, прекрачвайки някои граници. Противопоставя ги и стига до нещо, с което трудно можем да не се съгласим – схващането, че понятието „национална църква“ е оксиморон, което е така преди всичко според Православието, за което първоначално (по времето на Юстиниан I и нататък) на едно небесно царство, отговаря една църква (една, свята, съборна и апостолска) и една държава – Империята, която в доста по-късни времена произволно започваме да наричаме Византия.
Обособяването на народите в национални държави е мода на около 200 години и е масонско (на практика гностическо) изобретение. Въвеждането на нации, състоящи се от „граждани“, елиминира от общественото уравнение два от четирите елемента – аристокрацията и духовенството, – за да останат само буржоазията и пролетариатът. Само половин век по-късно Карл Маркс вече няма да различава нищо друго, освен буржоазия и пролетариат. От тази насилствено наложена дихотомия избуяват отровните цветове на комунизма.
Но освен аристокрацията и духовенството, модерните времена изключват от политическата формула и Самия Бог. Властта вече не произтича от Него, не се санкционира от Него, не слиза от небесата, а покълва от калната земя. Много задръжки падат и се сбъдват горчивите думи на Достоевски: „където няма Бог, всичко е позволено“. Войната между национални държави по своята жестокост няма нищо общо със средновековните битки, дори и между най-кръвожадните барони, дори и между най-престъпните династии. В сравнение с двете световни войни на ХХ век, кръстоносните походи са наивен пикник в топлите страни. Националната държава придава на войната нов смисъл, кара да се чувства ангажиран всеки обикновен човечец, единствено поради националната си принадлежност, която често са му съобщили, без да го питат дали е съгласен. И той вече е патриот, който с песен на уста трябва да остави костите си на бойното поле. И още по-зле: често националната държава (освен ако не е комунистическа) се опитва във войната срещу другите национални държави да въвлече и Бог, Когото веднъж е отхвърлила, за да злоупотреби с чувствата и вярата на хората. Безумието настъпва, когато се сблъскат две православни национални държави, защото техните правителства принуждават подопечните си клирове да благославят оръжието за избиването на „врага“, който се състои от живи членове на все същата „една, свята, съборна и апостолска“ Църква. Абсурдно е, освен ако не уточним две важни неща: 1) Справедлива война между две православни страни може да има, ако едната: а) е еретическа или б) отпаднала от Църквата, но и при двете хипотези тя вече не е православна, и 2) Националните държави не могат да бъдат православни, докато се самоопределят като секуларни, а днес всички християнски държави, с изключение може би единствено на Ватикана, се определят така. Или си християнска държава, която признава, че политическата власт произтича от Бог и се санкционира от Него, или не си и тогава не изнудваш клира да благославя оръжието срещу друга християнска държава. За съжаление, този принцип е потъпкан още през ранното Средновековие, но секуларната и атеистическа национална държава прави това потъпкване още по-вулгарно. Пък най-сетне зависи и от войната. Има справедливи войни, има и несправедливи войни, но ако сега се впуснем да очертаваме разликите между тях, не знаем къде ще му излезе краят – всеки казва: моята война е справедлива.
Така или иначе, не е добре Бог да бъде замесван във войната, но още по-зле е да бъде изваждан от нея, защото тогава душеспасителните изпитания губят смисъла си. Тогава наистина започваме да се питаме: „Защо се случва всичко това?“. А с Бог си знаем – всичко това се случва заради греховете ни – както тези на човеците, така и тези на народите, – и случвайки се, ни дава възможност да се покаем и да се очистим от тях. Да се очистим още тук, защото оттатък цената е много висока.
Очевидно през цялата си история от Константин насам Църквата е била тясно свързана с държавата, а оттам и с войната. Ето защо обикновеният християнин, като мен и вас, има нужда да си състави някакво мнение за войната, по възможност стабилно, непоклатимо и издържано в догматично и канонично отношение. Всичко е Божия воля – по благоволение или по допущение – и Божи промисъл. Следователно всичко е за добро и за душеспасение. И нека позамълчим и да оставим Бог да си свърши работата. И после да не оценяваме резултата със самочувствието на експерти, а смирено да благодарим. И да не забравяме: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“.
Източник: Свѣтъ
Изображение: Българска Патриаршия
