Визитата на българския министър-председател Кирил Петков в Украйна, където той бе придружен от ръководителя на военното ведомство, началника на кабинета си и представители на парламентарното мнозинство, приключи със следните основни договорености:
- Варна да стане „логистична база” за украинското зърно, откъдето то да достига до закупилите го държави. „Можем да уверим, че цялото зърно от Украйна може да се превози през част от България”, коментира Кирил Петков;
- Украинска бойна техника да бъде ремонтирана в България.
По думите на Кирил Петков, който вчера гостува в „120 минути“ по бТВ, и двете са били поискани като форма на помощ от украинския президент Володимир Зеленски.
Наред с това, киевските власти са обещали на българските си колеги, че ще направят всичко според възможностите си, така че българският кораб „Рожен” да се завърне максимално бързо в родни води. Което, само по себе си, бе задължително да се поиска от София в императивен порядък.
По отношение на засегнатите договорености – т.1 и т.2 – обаче нещата далеч не изглеждат по начина, по който звучат. Да обясним защо.
Може ли Варна да бъде стоков център за украинското зърно?
Всъщност за такъв център, от който да се изнасят украинските зърнени култури, доколкото руската черноморска флота е блокирала украинските пристанища, се готови румънската Констанца. Този четвъртък, докато Кирил Петков e бил с Володимир Зеленски, флиртувайки с идеята за Варна като междинен транспортен център за украинския зърнен износ, Констанца е получила 71 хил. тона царевица, а дни по-рано – 35 хил. тона желязна руда. И двете от Украйна. Това е нагледен пример как, докато ние сме на етап идеи, румънците са на етап изпълнение. Но може би понеже не става дума за съдебната реформа, тези сравнения с Букурещ не са толкова популярни.
Това, че румънците вече изнасят украински зърнено-житни култури и природни изкопаеми, не означава, разбира се, че България също не може да го направи. Но чисто физически Констанца е по-близо до Украйна – било през Дунава, било по релси или по асфалт (друг е въпросът, че руската страна много лесно може да унищожи подобна инфраструктура – както вече и прави – в Одеска област, с което да „парира” тези спасителни за Украйна икономически коридори). Да не говорим и че не би било никак в услуга на иначе гласовития ни патриотизъм, ако тръгнем да сравняваме техническия капацитет на товари, които могат да бъдат обслужвани годишно от пристанищата в Констанца и във Варна.
Може ли България да ремонтира украинска военна техника?
Да, София има такива възможности, когато става дума за бронетанкова техника: танкове и бронирани машини. Но изглежда, и тук сме закъснели. Чехия вече е поела ангажимента да извършва основен ремонт на компрометирано украинско тежко въоръжение (например съветските танкове Т-64).
Словакия пък е друга държава, която вече е предложила на Киев идентична възможност. В полза на Братислава пък дори е това, че тя предвижда ремонтните дейности да се случват близо до границата с Украйна (достъпът до Словакия би бил логистично по-удобен, доколкото пътната инфраструктура в Западна Украйна все още не е толкова компрометирана, колкото е тази в Източната част на страната, където засега са концентрирани активните бойни действия). Друго предимство на Словакия (пред Чехия и България) е това, че Братислава има влакова линия, чието междурелсие е по руски стандарт от 1520 мм. Това е линията Ужхород – Кошице, по която иначе се превозва желязна руда от Украйна към Словакия.
Нека повторим. Всичко казано дотук не означава, че не е възможно България да помогне на Украйна – било чрез транзит на зърнено-житни култури, било чрез ремонтирането на украинска военна техника. Още повече, ако това е било поискано от Володимир Зеленски, както вчера българският премиер уточни. Но когато става дума за този вид помощ, просто има други държави, които притежават конкретни логистични и географски предимства пред София, пък и въпросните страни не са се снишавали досега; неслучайно някои от тях вече са се разбрали с украинските власти точно за същото, за което се е договарял в Киев Кирил Петков.
Запитаха ли се обаче българските медии дали нещата, които им разказа министър-председателят (а МС публикува), са също толкова изпълними и практически, колкото звучат на теория? По-скоро не. Родните средства за масова информация бяха заети да закачват заглавие като това: „Има с кого и с какво да се гордеете”. Зеленски и Петков се срещнаха в Киев.
Вероятно спрямо българския премиер, като навикнал на живот в Северна Америка и все още неразбирайки българската и балканската политическа география, трябваше да бъде подходено по същия начин, според който господин Шопов от Алеко-Константиновото „До Чикаго и назад” се е оправял с американците:
„На бюрото на г. Шопова е закачена картата на България. И добре, че има карта, инак любопитните американки хич не могат да се досетят отгде излиза розовото масло. Г. Шопов, винаги любезен, постоянно им преподава география по картата, като почва уроците си от Цариград (инак не могат да разберат) и води с бастона си до Едрене, сетне прескочи до нашата столица, сетне обиколи с бастуна си границите на България и се спре в Розовата долина, която той за по-голям ефект е прекръстил на „тъй наречения земен рай“. Американките, жъдни за знания, зяпнали го в устата и на всяка минута повтарят „Oh, yes! Oh, yes, all right!“
„До Чикаго и назад“
Може би, ако някой бе решил да разходи погледа на Кирил Петков по една карта на България, той щеше да разбере немалко неща. Не само откъде идва розовото масло, но и защо пристанище „Варна” губи с лекота конкуренцията от румънското в Констанца като логистична база за износ на украински зърнено-житни култури. Пък белким накрая и премиерът възкликне: „Oh, yes! Oh, yes, all right!”
Изображение: МС