В дните около Коледа и Великден медиите в удивително единомислие отразяват предимно три теми: задръстванията, празничната трапеза и народните традиции и обичаи, дори част от тях да са обикновени суеверия. Фокусът бива изместен към консуматорската ни страна, докато духовната остава на заден план дотолкова, че все по-малко хора, особено под 30-40-годишна възраст, могат да обяснят символиката на коледните и на великденските празници.
Преди шест години имахме възможността да посрещнем Възкресение Христово на гръцкия остров Корфу, където усетихме атмосфера, съвършено различна от тази в България (виж по-долу). Целият остров сякаш дишаше с това най-щастливо за християните събитие. Всички църкви бяха украсени с цветя, като на места аранжировките представляваха истински произведения на изкуството. Провеждаха се и тържествени шествия, чиято връхна точка беше на Велика събота в столицата Керкира. Без да преувеличаваме, целият град присъстваше на събитията. По градските улици преминаха представители на Църквата и на местната власт, оркестри и деца от местните училища. Всичко беше изпипано до най-малката подробност и участниците се движеха в невероятен синхрон. След сутрешното шествие дойде ред на корфуанската традиция на хвърляне на делви от балконите и от прозорците на сградите. Тя е наследство от венецианците, които с този ритуал гонели злите духове, но на Нова година. Традицията действително няма общо с християнството, но можем да я тълкуваме като свръзка между двете култури, които се срещат на острова, и в този смисъл се вписва хармонично в цялостната картина. Вечерта последва второ шествие, което завърши с тържествена литургия и заря в полунощ.
Празненствата бяха въздействащи, но най-впечатляващото беше до каква степен бяха въвлечени островитяните, включително децата, както и искрената им вяра и почитта им към светлия празник. У нас, зашеметените гости, остана усещането, че сме се докоснали до дълбоко вярващи хора, които наистина носят Бог в сърцата си, и пищните празненства не са лицемерна демонстрация, нито туристическа атракция, а външен израз на радостта им от победата на безсмъртната Божия любов и на живота над смъртта. На връх Великден пък, докато се разхождахме из улиците на село Мораитика, напълно непознати хора, седящи в дворовете на къщите си, ни поздравяваха с „Христос анести” („Христос воскресе”).
В България не ми се е случвало непознат да ме поздрави за който и да било празник. Това, което ме натъжи повече, обаче е, че у нас, въпреки че също можем да се похвалим с красиво честване на Възкресение Христово, то не може да се нарече всенародно в буквалния смисъл на думата, защото в масовия случай ни липсват гръцката вяра и сплотеност, а тържествената атмосфера, която в Гърция се усещаше дни по-рано, при нас е едва забележима.
Настоящата година не прави изключение. Страстната седмица е седмицата на страданията Христови и не е повод за празненства, нито за демонстрации на его, а момент, в който да се смирим и да обърнем взор към себе си, да потърсим Бог в сърцата си и да отделим време за по-дълбоко общение с Него, за каквото може би не ни остава време в забързаното ежедневие, да Му благодарим за радостите, с които ни дарява, и да потърсим отговор на въпросите, които ни измъчват. За да постигнем това обаче, може би е добре да спрем да потребяваме каквото и да било медийно съдържание, тъй като от медиите струят все същите клиширани репортажи за задръствания и трапези, а в социалните мрежи не секват дежурните препирни по актуални теми, с други думи, не секват разделението, омразата и низките ни земни страсти дори тогава, когато сърцата ни би трябвало да са изпълнени с любов и всеопрощение. Към това трябва да прибавим и рекламите на великденски намаления, които ни заливат отвсякъде. Ще рече човек, че празничните дни ни се дават, за да се дърляме на воля, без да се разсейваме с професионални задължения, да обиколим търговските центрове и сайтовете и да напазаруваме с „отстъпка” купища неща, от които нямаме нужда, за да впечатлим хора, чието мнение не би трябвало да ни вълнува, след което да се отдадем на чревоугодничество, защото е пандемия / война / криза и трябва да използваме всяка възможност да се наслаждаваме на живота, че утре не се знае.
Немалко наши сънародници използват почивните дни и за пътувания в страната и в чужбина. От една страна, да тръгнеш на път, за да споделиш празника с най-близките си, е съвсем естествено. Християнските празници са най-подходящият момент семейството да се събере и да навакса пропуснатите мигове, а по-възрастните да предадат християнските традиции на по-младите и най-вече на децата. Времето би могло да се използва и за посещение на църкви и на манастири и за въвеждане на най-малките в лоното на вярата. От друга страна, идеята да прекараш Коледа или Великден в мюсюлманска страна, като Турция, Египет, Тунис, Мароко и т.н., винаги ми е изглеждала богохулна, но съзнавам, че повечето хора нямат подобни задръжки.
На Велика събота и на връх Великден атмосферата в социалните мрежи се променя за около 48 часа, воюващите лагери сключват временно примирие и препирните биват заменени от суетата и показността в контраст с християнското смирение, което презвитер Стефан Стефанов определя като „активно противопоставяне и борба с гордостта, тщеславието, користолюбието”. В събота биваме заливани от снимки на хора, боядисващи яйца и месещи козунаци, божем ако не осведомим цялото „Фейсбук” човечество, че се готвим за празника, той може да реши, че сме го забравили, и да не настъпи. В неделя е ред на оксиморонните снимки на трапези, съпроводени от духовни („духовни”) пожелания, и на най-умилителния детайл, „красящ” виртуалното ни съществуване – кичозните и откровено отблъскващи картички с банални фрази, пълнещи не само новинарския ни поток, но и личните ни съобщения, които ни карат да се замислим възможно ли е хората дотолкова да са изгубили социалните си умения и да са се изпразнили от съдържание, че вече не са в състояние да формулират със собствени думи дори обикновен поздрав като „Христос воскресе”. Нежеланието да „драснеш” на човека отсреща две думи от сърцето си е доказателство и за все по-широко разпространеното схващане, че социалните мрежи не сближават, а отчуждават хората – да се замислим дали в действителния живот бихме подхвърлили на някого картичка като на куче, без да сме я надписали. Да не пропуснем да отбележим и картичките с поздрави за Разпети петък – израз на чудовищното невежество на хора, незнаещи, че това е най-тъжният ден за християните и е неподходящо да бъде отбелязван по подобен начин.
Къде бъркаме и защо не успяваме да се смирим и да се извисим над земните си страсти, дори по време на най-светлите християнски празници?
Семейството. Грижата за децата не се изчерпва с това да им осигурим покрив, храна, дрехи, телефон и лаптоп и да се превърнем в personal Jesus, който финансира всяка тяхна прищявка. Да, без материалното не може, но наш дълг е да се погрижим и за душите на наследниците си, да прекарваме качествено време с тях, да им създадем усещането за домашно огнище, където винаги ще намират обич, подкрепа, утеха и закрила, да възпитаме у тях ценностна система, в която водещи да са животът, здравето, любовта, семейството, приятелите, почтеността, справедливостта и непримиримостта към злото, а не парите и облагите, с други думи, да „посадим” у тях християнските ценности. Не е достатъчно да ги научим да украсяват елхата за Коледа и да приготвят нечетен брой ястия за Бъдни вечер или да боядисват яйца и да приготвят козунаци и агнешко за Великден. Необходимо е да ги запознаем с истинския смисъл и послание на празниците, които се разминават значително с претоварването на куриерските фирми и пазаруването на повече храна, отколкото можем да изядем.
Училището. Когато вероучението излезе през вратата, през прозореца влизат неумението да се прави разлика между доброто и злото, примитивността, агресията, настървеността, жестокостта, липсата на елементарна човещина и съпричастност. Резултатът: нарцистични и овълчени деца, израстващи в нарцистични и овълчени възрастни, предаващи своя модел на поведение на своите деца и създаващи безкрайна верига от бездушие, егоизъм и липса на скрупули и на съвест. За жалост ежедневието ни и медиите са пълни с примери за това. В „Ах, тези медии!” също сме писали за проблема: тук, тук и тук. Ако сте прекалено светски настроени и не желаете децата ви да общуват с учители по вероучение, трябва да сте подготвени в даден момент да им се наложи да общуват с психолози и психиатри… или с полицаи. Предупредени сте!
Медиите. От информативна гледна точка няма нищо лошо в репортажите за задръстванията и цените на продуктите от потребителската кошница за празничната трапеза, не е излишно и представянето на народните традиции и обичаи; лошо е, когато този вид материали заемат по-голямата част от новинарските емисии. Ако искаме да бъдем добри християни и да се борим с цинизма, агресията и оскотяването в обществото, фокусът би трябвало да е върху духовната страна на празника, а в това отношение родните медии ни предлагат сравнително ограничено съдържание, изразяващо се в кратки репортажи в новините и някое и друго интервю в сутрешните блокове.
Разглеждайки сайтовете на трите национални телевизии, установяваме, че БНТ в изпълнение на обществената си функция отразява по най-подходящ начин същността на празника. На Разпети петък в предаването „Култура.БГ” Националната телевизия предложи разговор с проф. Калин Янакиев и проф. Георги Каприев на тема „Превръща ли се в търговска марка Великден? Какви са съвременните проекции на празника?”. Трябва да отбележим и приятната изненада с изключителния и незаслужено позабравен филм на Дочо Боджаков по романа на Виктор Пасков „Балада за Георг Хених” – „Ти, който си на небето”. За произведението на Пасков Димитър Стоянович казва, че в него „диша, говори и страда, за да изкупи за пореден път греховете на всички ни, самият Господ”.
Внимание заслужава и съботното издание на „Религията днес” с гости Иван Стамболов и богословът Георги Тодоров. Разбира се, отразено беше и Патриаршеското и Синодално Пасхално послание за Възкресение Христово, както и празничното Пасхално богослужение в катедралния храм „Свети Александър Невски”.
На връх Великден БНТ излъчи празничното богослужение за Второ Възкресение, документалния филм „Магията на българския иконостас”, предаването „Домът на вярата”, посветено на храма „Свети Седмочисленици”, и още един документален филм – „Десницата на Свети Иван”.
На този фон най-качественото, което ни предложи БТВ, бяха разговор в „Тази събота” с певицата Валя Балканска и гайдара Петър Янев и историята на отец Алексей и неговото голямо семейство. В „Тази неделя” пък проф. Николай Овчаров говори за традициите и историята на празника. Беше отразено и посрещането на Великден в Желязната църква в Истанбул. Внимание заслужава и „За силата на вярата в най-тежките моменти”. Като цяло сутрешният блок отсрами частната телевизия. На новинарския сайт „БТВ Новините” материалите, свързани с празника, се брояха на пръсти, но пък не бяха пропуснати приключенията на министър-председателя в дни, в които тази антихристиянска личност не би следвало изобщо да е предмет на интерес. Иска ни се да зададем и един въпрос на екипа на БТВ: точно Велика събота и Възкресение Христово ли бяха моментът в две поредни сутрини да бъдат излъчени интервюта с участничка от „Ергенът” и с фолк певица?!
НоваТВ не предложи нищо по-различно от прекия си конкурент. BulgariaOnAir се представи по-добре от големите си посестрими и на Разпети петък излъчи разговори с поетесата Маргарита Петкова и с отец Иван. Внимание заслужават и интервютата с доц. Меглена Златкова и с иначе недолюбваната Нешка Робева.
Една от нелепите новини, която обиколи всички медии, беше, че Корнелия Нинова е дарила три хиляди козунака с надпис, че са подарък от министъра на икономиката. На всичкото отгоре, във въпросния съвсем кратък надпис са допуснати цели три правописни грешки. Г-жо Нинова, предлагам на вниманието Ви правилното изписване: „Министърът на икономиката и индустрията Ви желае светли великденски празници!”. Като пишете „светли” и „великденски” с главна буква, не става по-празнично, а по-неграмотно. Другата грешка не подлежи на коментар.
На какво трябваше да обърнат специално внимание медиите можете да прочетете тук и сами да прецените дали са се справили.
В заключение: Рождество Христово и Възкресение Христово са веднъж в годината, християнската вяра и добродетели се култивират целогодишно и няма никакво значение каква невероятна коледна или великденска трапеза сме приготвили, ако не носим вяра в душата и любов в сърцето си и публичният ни образ е лъскава опаковка с гнило съдържание. И докато повечето хора виждат опаковката, Бог вижда и съдържанието – добре е да не го забравяме. Добре е и медиите да ни го напомнят.
