„Имаме доказателства за намеса в български медии, плащане от страна на руското правителство и представители на руските спецслужби на български медии за публикации, които представят Украйна в негативна светлина“.
Това заяви в сутрешния блок на бТВ журналистът Христо Грозев от разследващото издание „Белингкат“. Гостът на „Тази сутрин” допълни, че тези дни ще предостави данни в посока на това кои са медиите, които са приели да публикуват „изкривени” материали срещу заплащане, идващо от Руската Федерация.
Успяват ли чужди държави, по един или друг начин, да влияят на редакционната политика на български издания? Да, разбира се. И това отдавна не е новина нито за журналистите, нито за българските служби, на които темата също би трябвало да е интересна.
Как се случва това вмешателство в наратива на българските средства за масова информация? По следния начин:
1) Заплащане на стипендии за обучения в съответните чужди университети (включително за програми с хуманитарен профил – от политически науки до журналистика). По този начин, когато завършат и решат да се завърнат в България, тези млади българи, имащи амбицията да стоят пред или зад микрофона, имат вече своята не само професионална, но и идеологическа „закваска”;
2) Поемане на разходи на практикуващи вече журналисти, свързани с организирането на последващи обучения, семинари, форуми в чужда страна. Разбира се, това често се придружава с организирането на определена културна програма от страна на държавата домакин;
3) Чрез награждаването на ресорни журналисти, които отразяват международни новини, свързани със съответната държава (тук наградата не зависи от обективността на журналиста, а от точно обратното). Формалният организатор на събитието е културният клуб/дом на съответната страна;
4) Практикуването на „близък контакт” със съответните журналисти, които биват канени – с повод и без повод – на различни обществени или частни мероприятия, организирани от посолството или даден дипломат на съответната държава.
Ако тези инструменти са ориентирани по-скоро към манипулиране на журналиста, отколкото на изданието, то има изградени механизми за „програмиране” на съдържанието и на цялата медия. Това обикновено става чрез осигуряването на финансиране по някаква програма, която има закачено благородно заглавие: било за свободата на словото, било за качеството на журналистиката или това на медийния плурализъм и демокрацията. Този механизъм са т.нар. „грантове”, които биват използвани от „Америка за България”, например. Уверенията на изданията, които са реципиент на такова донорство, че то не влияе на редакционната им политика, са прозаични и лесни за опровержение.
И петте инструмента – било насочени към журналиста или към медията като цяло – обаче са част от меката сила на чуждата държава, която има ресурса да вплита такива нишки във външната си политика. По този начин тя култивира симпатизираща мембрана от общественици – журналисти, политолози, социолози – на чиято рецепция въпросната страна може да разчита. Тя е създала една положителна предразположеност спрямо себе си сред публични личности, работещи в и около медиите; това са „говорещите мигранти/общетствени нелегали”, които могат да бъдат неофициалните пресаташета на чуждата държава в родната им такава. Те ни „превеждат” и „обясняват” действията на държавата Х в обстоятелствата У (агресията на Русия спрямо Украйна и начинът, по който тя се интерпретира в някои български медии, е пример в тази посока).
Какъв е ефектът от всичко това?
Да видим, например, как в позиция на Съюза на българските журналисти (СБЖ), касаеща войната в Украйна, подписана от председателя на УС на въпросната организация, се казват едновременно следните две неща:
„Емоционални и пристрастни, неподплатени с неоспорими факти публични изблици от страна на журналисти носят крайно деструктивно послание на цялата и без това хвърлена в (дез)информационен въртоп аудитория. Когато представители на колегията пренебрегват своя журналистически дълг и влизат в ролята на (гео)политически „запалянковци”, те само допринасят за допълнително задълбочаване на обществени разломи и конфронтации”.
И това:
„Всеки призив за наливане на още оръжия в това братоубийство е равнозначен на призив за наливане на бензин в огъня на унищожителен за човечността пожар”.
СБЖ
Така въпросният председател на УС на СБЖ успоредно ни предупреждава, че журналистите не трябва да бъдат геополитически запалянковци, хем същият субект „скандира” опорните точки на единия лагер в конфликта. Това е положителната предразположеност, която се „посажда” в плодородна почва, и за която стана дума по-горе.
Пример за последното виждаме и в интервю за РИА Новости, отново на председателя на УС на СБЖ:
„Я считаю, что принятая Европарламентом резолюция о противодействии российским СМИ является грубейшим нарушением прав человека, общества и журналистов. Запрет российским СМИ на вещание в других странах является лучшим доказательством силы российских коллег, чья работа очень успешна, и это вызывает недовольство и страх у тех, кто боится иной точки зрения”.
rus.bg
Едва ли е изненадващо тогава, че (този път) главният секретар на СБЖ подкрепи Петър Волгин, във връзка с актуалния казус с журналиста от БНР. Председателят на УС на СБЖ, както и главният секретар на организацията, заедно бяха членове на Инициативния комитет за издигането на Румен Радев за президент на страната за втори мандат. Крушката си има опашка, казват хората.
Експлоатацията на изброените механизми на „меката сила”, практикувана от ресурсни столици, не са монополизирани от конкретна държава, а се използват от редица страни.
Но това, което каза в ефира на бТВ Христо Грозев, усложнява нещата, защото в думите на журналиста има два, утежняващи обстоятелствата, елемента. Единият е „плащане” (а този път това не е формализирано като „стипендия”, „проект” или мероприятие с културно-развлекателен характер, но носи конотацията на „подкупване”). Другият елемент е чужди „правителство/служби” като източник на въпросното заплащане.
Тези два елемента – „плащането” и „руското правителство/служби” – правят по-трудно активирането на алиби, свързано със „свободата на словото” и „плурализма на мненията”, защото техният продукт не е „другата гледна точка”, а мотивираната финансово дезинформация.
В същото време българската Конституция гарантира правото на всеки да търси и разпространява информация, а не дезинформация; това право не може да е насочено срещу националната сигурност и обществения ред на страната (чл.41, ал.1). Законът за радио и телевизията постановява също обществените доставчици на медийни услуги да „осигуряват чрез програмната си политика защита на националните интереси” (чл.6. ал.2. т.3); доставчиците на медийни услуги, търговски и обществени, не трябва да излъчват предавания, които „възхваляват или оневиняват жестокост или насилие” (чл.10 ал.1 т.6); „журналистите и творческите работници, сключили договор с доставчици на медийни услуги, не могат да получават инструкции и указания за упражняването на тяхната дейност от лица и/или групи извън органите на управление на доставчиците на медийни услуги” (чл. 11, ал. 2).
Получаването на финансови средства от чужд агент на влияние (правителство или служба) срещу предоставянето на услуга (тиражирането на дезинформация) е в конфликт с всички изброено.
Но по това измерение на въпроса най-достоверни могат да бъдат юристите. Още повече, че от думите на Христо Грозев изглежда става дума за появата на контролирани печатни и интернет публикации, а не за материали в телевизията и радиото (при първите е много по-лесна една нормативна еквилибристика и избягването от отговорност). А казусът явно касае дезинформация, насочена срещу Украйна, а не спрямо България (макар че целта е да се манипулира българското обществено мнение).
Каквито и да са юридическите тълкувания оттук насетне, те няма да снемат моралната отговорност на журналистите пред хората. Нали в гилдията трябва да осигуряват обективна информация на зрителите и читателите си, която да не е повлияна от странични фактори (като „парите” и чуждите „служби”)?
Това не е обезателно въпрос за един милион долара. Това са питания за журналистически стандарти. А пък и за носенето на наказателна отговорност, доколкото тези стандарти са „облицовани” в разпоредбите на Конституцията и ресорното законодателство.
ПС. Нали всички си даваме сметка какво щеше да се случи, ако през 1956-та или през 1968-ма година в някой от българските социалистически официози, срещу заплащане от американски служби, излезеше публикация, в която се казва, че съветските войски, нахлули в Будапеща или Украйна, всъщност не са освободителки на местното население, а негов поробител? Дали подобна публикация щеше да мине за „другата гледна точка”? Дали хората, които днес са най-големите апологети на въпросната „друга гледна точка”, нямаше да са първите, които тогава щяха да хвърлят камъка?
