Миналата седмица в „Шератън“ (който май вече не е „Шератън“) бе представена новата книга на проф. Вили Лилков „Стопанските абсурди на българския комунизъм. Интимната изповед на ДС за икономиката“. Захари Карабашлиев, говорейки за книгата, въведе два вида българи – такива, които помнят времената преди 1989, и такива, които не ги помнят. И подчерта, че вторите имат голяма нужда от свидетелството на първите. Странно, в моето детство (и младост) също имаше два вида българи – такива, които помнеха времената преди 1944, и такива, които не ги помнеха. Аз бях от вторите, но от първите съм отгледал сантиментите си по Царството, по неговата нормалност и човечност. Със сигурност го идеализирам, със сигурност и в него е имало простотии, но какво да се прави – не съм бил свидетел. Прилича ли по нещо днешната носталгия по социализма на носталгията по Царството по време на социализма? Вероятно по това, че и двете са носталгии, и двете са копнеж по нещо завършено, но отминало, по нещо по-различно от настоящето, което по подразбиране винаги е гадно.
Доколкото разбрах от призива на Карабашлиев, ние – тези, които сме живели преди 1989 и помним, – сме призвани да предадем опита си на онези, които не са живели и не помнят, поради което са застрашени да си създадат грешна представа и дори (не дай, Боже!) да развият някаква неоправдана носталгия, някакви сантименти към ненормалността и безчовечността. Тази сутрин си говорихме с жена ми, че БНТ не постъпва добре като в някакво телевизионно състезание има цял кръг, посветен на 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век. Според жена ми това е социалистическа пропаганда. Според мен не е, или поне не съзнателно, а по-скоро е фукня с фонд и архив, каквито другите телевизии няма как да притежават. Така или иначе този кръг е неразбираем и следователно абсолютно безинтересен за зрители на възраст под 50 години. Но жена ми е права, че когато показваш Тодор Живков и кадри от конгреси на БКП в лежерно телевизионно състезание, дори да не кажеш друго, казваш, че това е нормално, в реда на нещата. И вече имаме пропаганда. Конгресите на БКП са в реда на нещата, не са нещо особено, не са нещо лошо, въпреки тлъстите лъжи за икономически успехи (развенчани от Вили Лилков в книгата му) и идеологическите заклинания, за които, дори „лъжи“ да ги наречеш, ще е твърде слабо. Пропаганда.
Книгата на Вили Лилков е повод да си спомня за комунизма, по който така копнеят онези, дето не са го виждали, и по насадените тогава корени на русофилията, сиреч на братска (класова) любов към народите от СССР, което е различно от чувствата към император Александър II. Тези корени се насаждаха преобладаващо чрез медиите, чрез всички медийни жанрове – от новините и публицистиката, през естрадната музика, та чак до игралните филми. Ах, тези социалистически медии! Черно-бели или тъмночервено-светлочервени медии!
Пропагандата преди 1989 беше черно-бяла не само заради технологията на телевизията – в един момент тя стана цветна, – но заради категоричността и остротата на пропагандните постулати. Което, колкото и парадоксално да звучи, не е лошо, защото говори, че докато има пропаганда, значи общественото мнение е живо. Колкото по-настойчива е пропагандата, толкова, следователно, общественото мнение е по-влиятелно. Обществото (тълпата, гражданите) трудно могат сами да се организират за нещо, но тяхното мнение легитимира действията на върхушката.
Как изглеждаха медиите в моето детство? Вестниците няма да коментирам. Единственият, който ставаше за четене, беше „Стършел“ и то с уговорки. Баща ми твърдеше, че и „Спорт“ става, но аз от спорт не съм се интересувал никога. Много се търсеше „Вечерни новини“. Там беше и първата ми журналистическа публикация още като студент в първи или втори курс (1984-85). Взеха ме да стажувам в икономическия отдел. Първият ми (и последен) материал беше за някакъв авторемонтен завод – как изпълнява плана и прочие. Вярно, идеология имаше малко, но всичко останало беше ужасно тъпо. Какво ще кажете вие, днешните потребители на медии, ако реша да ви разкажа за изпълнението на плана в някакъв държавен сервиз за автобуси и камиони? Дори да ви го разкажа по най-увлекателния начин, на който съм способен, пак ще ме замеряте с гнили зеленчуци.
За останалите вестници да не говорим! Имаше три официоза: „Работническо дело“ на комунистите, „Земеделско знаме“ на земеделците и „Отечествен фронт“ на безпартийните. Имаше и „Труд“, който трябва да е бил на профсъюзите. Но всички тези вестници бяха абсолютно еднакви. Щом станах на възраст, когато предполагах, че вече е редно да чета вестници, опитах, но не успях да открия смисъл.
Радиото си е радио. Нещо като четене на вестници на глас и пускане на правилна развлекателна (освен народна, класическа и съветска) музика – колкото по-правилна, толкова по-малко развлекателна и обратно. Днес на тази музика, не зная защо, гледат като на някаква класика. О, имаше и идеологически пробиви или пък (знае ли човек?) временно отпускане на юздите. Веднъж – помня че бях на гости у баба ми и дядо ми – по радиото обявиха „вокално-инструменталната група от Великобритания „Дийп пърпъл“.
Що се отнася до телевизията, тя беше една (ако щете вярвайте!) и излъчваше два часа сутрин и после няколко часа вечер, докъм 23-23:30. А може би и до по-късно, защото ми се върти в главата, че в полунощ пускаха химна, както и по радиото. В петък телевизията беше съветска. Включваха директно „Останкино“ (тяхната телевизионна кула) и излъчваха 1:1 централната им информационна емисия „Время“. На руски.
Когато в много по-късни години се чу, че ще пускат втори телевизионен канал, тръгна такъв виц: „Знаете ли какво ще излъчва новата Втора програма? Един милиционер в крупен план, който се заканва с пръст на камерата и вика: „А вие защо не гледате Първа програма?“. После програмите станаха денонощни, цветни и прочие. Започнаха да пускат и по-човешки програми. А на Великден през нощта задължително пускаха топ американски и западноевропейски филми, за да не ходят трудещите се на църква.
Скоро след „демокрацията“ самият аз се хванах да пиша сценарии за телевизията. Занимавах се с това няколко години, след което изцяло попаднах в „частния сектор“. Но и до днес все имам някакви допирни точки с БНТ. Но това е вече после, след 1989 г.
Наистина времената преди това не бяха добри. Питал съм се кое ме е дразнело повече – дали мизерията и липса на възможност за реализация (поне за такива като мен – издънки на царски офицери и юристи) или липсата на свобода и най-вече на свобода на словото. Категорично второто. Задушената свобода на словото и подмяната ѝ с груба атеистическа пропаганда, е нещо, което трудно се понася. То не е било отнемано даже на мъчениците от първите векове. Ако не е свободен, човек дори да е богат, дори да е привилегирован по смисъла на комунистическата номенклатура, е нещастен. Човек, подложен на медийните промивки на тоталитарната държава, може да полудее или поне със сигурност развива някакви ментални деформации. Защото наглото представяне на лъжата за истина и то в продължение на години, в продължение на поколения, е изключително мъчително.
Днес има някаква конкуренция, тогава нямаше. Днес чрез сравняване на източниците можеш да добиеш някаква представа за истината, тогава нямаше източници. Би Би Си, „Свободна Европа“, „Гласът на Америка“ се заглушавах от специални служби.
Това знам аз за медиите като човек, живял тогава, и това мога да свидетелствам в услуга на Захари Карабашлиев. Мога да кажа и за други области като образование, здравеопазване, отбрана и т.н., но не знам дали си заслужава. Пък и със сигурност ще се намери някой, който да каже по-добре. Всъщност, вече са се намерили десетки и стотици такива. А книгата на Вили Лилков си купете и прочетете, защото е написана много талантливо, извън богатите факти, които излага.
