Медийният хомункулус

(невро-психиатрични размисли)

Ако Дж. Лок или Монтескьо бяха мои съвременници и им бях казал, че освен Трите Власти съществува една друга, чудовищно мощна власт, която многократно ги надхвърля, но тя не е Кралската власт, която през 18 век са искали да обуздаят, те биха се обърнали в гроба и биха ме запитали изумени:

“Как така, млади момко? Какви са тези странни мисли във все още неукрепналата Ви за философия глава? Откъде ще дойде тази власт?”

И вероятно поне един от тях щеше да ме призове на дуел с шпаги, защото за диспут на тема Държава щяха да ме счетат за недостоен. Аз обаче, от висотата на изминалите векове, щях да извикам с възможно най-страшния си глас:

“Медиите, Господа, са Първата, Универсална и Безконтролна Власт! Дори Господ не може да я контролира!”

Озадачени, мъдрите мъже щяха да се почешат по перуките, защото тази дума щеше да ги обърка и вместо да спорят с мен, щяха да се върнат в първоначалния си статус под земята, махайки с ръка да се боря сам с обяснението защо мисля точно така.

А аз мисля, че вече е неоспоримо Кой движи нашия свят и е на Първо Място, кой е в състояние да предизвика войни или финансови катастрофи, да свали или да издигне правителства, да избира парламенти и върховни съдии, да предизвиква народни вълнения, да създава и да руши публични образи, да вае икони от силикон и червило, да влияе върху умовете на целокупното Човечество и да създава реалности, които без медиите човек не би могъл дори да сънува. Понеже е неоспоримо, а и моите философи отказаха да спорят с мен, аз ще приема, че това е точно така и няма да го доказвам повече с аргументи. Няма да доказвам и това, че медиите не са избирани посредством избори, не са назначени от някакъв съвет на старейшините или селектирани от обществото по някакъв доказуем признак, например правдивост или защита на определени ценности, а са възникнали първоначално като медиум, тоест посредник между отделният човек и информацията, която му е била потребна, за да вземе своите решения в обществото където живее. Другояче казано, да направи своят информиран избор, черпейки тази информация от нейния медиен носител и притежател. Едва ли е нужно да се прави подробен разбор на еволюцията на медиите – от възникването на газетите, през радиото и телевизията, до днешните т.нар. социални медии, но е много важно да се отбележи, че основният знак и функция на всички медии е притежанието и разпространението на Информацията. А тя директно влиза в най-интимната територия на отделния човек: в неговата когнитивна, разсъдъчна сфера, в създаването на неговите възгледи, реакции и социално поведение, в неговите постъпки, цели и избор, при взимането на понякога съдбоносни решения.

Ние сме Информацията, която ползваме, тя е нашето съдържание, изгражда ни, а ние на свой ред също я умножаваме, като я споделяме. Тоест медиите, чрез информацията, която ни залива постоянно, изграждат нашите синапси, невробиологичните корелати в мозъка ни, които репрезентират света, в който живеем, и фактически стават ние – част от нашия вътрешен свят, изпълвайки нашите мисли и представи. Без да сме им давали специално позволение и без особен волеви контрол върху съдържанието им, медиите са придобили колосална Власт върху това, което сме – тук и сега. Какво щяхме да сме били без тяхното влияние, остава отворен въпрос, който можем да оставим примерно на Аристотел и Платон да решават, ако разбира се биха имали интерес към това.

Щом като Медиите имат толкова важно влияние върху нас, не е ли оправдано да ги сведем до нашето лично човешко ниво и да се опитаме да ги проумеем конкретно, както и всичко друго, което ни заобикаля всекидневно. Когато се споменават Медиите, за тях се говори някак си общо, абстрактно и аморфно, те нямат образ с който да ги очовечим, идентифицираме и разберем на лично ниво. Но ако предположим, че те ни влияят толкова силно, защото са еквивалентни или подобни на някакъв много знаещ, много мощен индивид, някакъв всевиждащ и всезнаещ Homunculus, който постоянно ни наставлява и упътва, тогава можем да се отнесем към него с човешко любопитство и дори да очертаем възможните му патологии. Това е всъщност твърде важно, в светлината на онова планетарно и потенциално патологизиращо влияние, което медиите са придобили в съвременният свят, както върху отделния човек, така и върху цели народи.

Доколкото този хомункулус е преди всичко информационно създание, ще търсим прилики и аналогии с онзи орган, който при нас служи за възприемане и преработване на информация, а именно мозъка. Мозъкът, разбира се, страда от много болести и повреди, някои вродени, други придобити, но ефектът е винаги загуба или нарушаване на функция. Те се изучават предимно в Невропсихиатричната литература и в Психопатологията. Възползвайки се от моята професия и опит в тези области, ще си позволя да потърся съответствия и аналогии и да ги анализирам. Нека да разгледаме няколко възможни прилики между пораженията на мозъчно ниво и патологиите наблюдавани при медийния хомункулус.

Да започнем с едно доста добре известно състояние, което по мои наблюдения се среща малко по-често при българите. Нарича се:

Attention Deficit Disorder – ADD. Или Разстройство на Способността за Внимание. Хората, страдащи от това не твърде тежко разстройство, са неспособни да се фокусират за дълго време, непоседливи са, скачат от едно в друго, не довършват започнатото, губят нишката, забравят целта си и са разпилени и разсеяни. Това им пречи, разбира се, но не е фатално. Същото обаче, когато го наблюдаваме при патологичния медиен Хомункулус, придобива следните очертания: Непоследователност на разказа, скачане от една сензация към следващата, липса на проследяване на нишката с важна информация, повърхностност, дерайлиране в несъщественото, пренебрегване на важното, зариване с поток от “сензации” бедния медиен консуматор, който дори да не е страдал от ADD, е възможно да го придобие. Тоест, медиите от този тип култивират публика и моделират определен тип психична дейност, характерна със своята неустойчивост и плиткоумие, което създава общество от ”невнимаващи”. Такива граждани не са в състояние да създадат Гражданско Общество. За съжаление дефицитът на вниманието при медиите е нещо като самоускоряващ се процес, при който те се състезават за все по-кратък фокус върху важното и смисленото, преследвайки поредната сензация. Но нищо не може да възпре този вид патология.

Амнезия: Най-общо казано, неспособност да се помни. При хората има различни форми, като най-тежките са при различните форми на деменция. Има пълна, също и частична амнезия, понякога е временна, преходна, но понякога е трайна и необратима. Има и т.нар. Перфорационна Амнезия, когато пациентът, най-често страдащ от алкохолизъм, има дупки в спомена си, “перфорации”, а понякога и blackout, тоест пълна загуба на спомен за времето на алкохолната интоксикация. Без да влизам в клиничните подробности, достатъчно е да се каже, че липсата на памет, особено дълготрайната и дементната, е тежка увреда и ощетява човека в най-същностните му аспекти, като идентичност и свързаност със себе си и с близките. Каква е щетата при хомункулуса, когато започва да забравя много важни събития, престава да ги напомня и да следи техните последствия? Когато започнат да изпадат цели параграфи от историята, от близките и по-далечни развития и процеси, които са важни за публиката, когато пренебрегва случилото се преди и не запазва кохерентния разказ за миналото, свързано с онова, което се случва сега? Медийната амнезия води до постепенна тиха деменция на големи групи хора, даже на цели народи, осведомявани в стила на непомненето. Безпаметният човек е щета за себе си и семейството, но амнестичният народ става опасен за целия свят. Той не знае какво е ставало в миналото и в състояние да го изфантазира по принципа на конфабулациите – тоест, през изобретяване на несъществуващо минало, за своя и чужда беда. Самият хомункулус, в режим на амнезия и конфабулиране на минало, е директно отговорен за тази патология, която има директен ефект върху съдбата на отделния човек.

Скотома. Сляпо петно. Произхожда от гръцката дума за Тъмнина. Най-общо, описва частична загуба на информация в оптичното поле. Може да се дължи на повреда в ретината или мозъчен проблем в зрителния кортекс, но така или иначе, в част от зрителното възприятие има дефект, липса на образ. Да го наречем частична слепота. За хората с този проблем обикновено това е знак за нещо по-сериозно, нуждаещо се от незабавно наблюдение от специалисти. Как обаче стои въпросът със скотомата при нашия медиен хомумкулус? Ако причината при хората е болестна, при медиите е винаги идеологическа. Да имаш трайно “сляпо петно” в средствата за масово осведомяване, означава, че има определени територии в потока информация, които трябва да се заобиколят и да се приеме, че не съществуват. Може да се нарече и “медийно затъмнение”, но по същество означава да не се вижда очевидното, а причината е спазване на почти неврологично вкопана в нервната схема на хомункулуса забрана да се говори и да се информира човечеството на определени теми. Това явление е форма на дискриминация, но за съжаление, тази дума е завардена и се използва единствено за целите на същата тази идеология по други поводи.

Като по-тежка форма на неглижиране на информация идваща до съзнанието на човека, може да се спомене също:

Хемиагнозия. Или Пространствено Неглижиране. Тогава, когато е увредена една от мозъчните хемисфери, пациентът не е в състояние да осъзнае половината на зрителното поле и половината на тялото си. Обикновено това е онази половина, която е обратна на увредената хемисфера. В този синдром няма нищо забавно, разбира се, но ако го съотнесем към медийния хомункулус, можем да забележим една интересна аналогия. Ако увредата при него е в лявата половина на мозъка, какъвто най-често случаят в днешният медиен климат, то всичко в десния спектър става невидимо за медиите. Тоест, всичко, което излиза извън полето на лявото полукълбо, не съществува и не може да съществува, следователно напълно се игнорира като реалност.

Анозогнозия. Накрая бих се спрял за кратко на това понятие, макар че в полето на невро и психопатологията могат да се намерят още много неочаквани аналогии с медийната патология. Тази дума означава Отсъствие на Съзнание за Болест. Много често хора с психотични разстройства не са в състояние да проумеят собственото си заболяване. Това е доста трагично състояние, защото за съжаление, те не разбират нуждата от лечение. За мен, огромната част от съвременните средства за маскомуникации боледуват от Анозогнозия, с което на свой ред увреждат своите потребители, които стават нечувствителни към истината.

Но нека накрая все пак излезем от медицинската терминология и ако решим да наречем с лаически термини симптомите на болестта, то те са:

Лъжливост, пристрастност, идеологизация, необективност, цензура, липса на свобода, корумпираност, ниска култура, чувство за изключителност и непогрешимост, неспособност за диалог и, разбира се, най-обикновена глупост.

PS Забравих да спомена, че 90 % от всички световни медии, платформи и социални мрежи, са леви, но това е известно на всички, които не са увредени от тях. Хомункулусът е Левичар.

Последвайте ни във фейсбук:

Сподели:
Default image
Любомир Канов

Любомир Канов е психиатър и публицист. Завършва медицина и специализира психиатрия в Медицинска академия в София. Работи по специалността си и в България, и в САЩ. През 1977 г. е арестуван и осъден с обвинение за „опит за бягство“ и „подривна дейност срещу социалистическия строй“. Излежава присъдата в Старозагорския затвор. Eмигрира от България през 1984 г. и отива да живее първо в Канада, а след това и в САЩ. Автор e на няколко книги, сред които „Вселената според Гуидо“ и „Стрела от тръстика“. Негови творби са превеждани на различни езици.