Преглеждайки новинарския поток от края на миналата седмица, забелязахме „сгушена в ъгъла” една новина, която беше редно да заеме централно място, предвид, че става дума за заплаха, срещу която никой не е застрахован – заплахата да се превърнем в жертви на психично болен човек или ние самите да развием психическо заболяване, с което да станем опасни за околните.
БТВ съобщи, че бургаската полиция е задържала млад мъж, нападал безпричинно непознати жени на улицата. На излъчените кадри се вижда как мъжът прави рязък завой и започва да рита разхождаща се жена. Жертвата Стела Късева сподели пред камерата, че никой от минувачите не се е опитал да ѝ помогне. Тя разказа също, че нападателят е обиждал и деца. Според Цветелина Рандева – говорител на ОД на МВР – Бургас, мъжът трябва да бъде настанен за принудително лечение в Центъра за психично здраве, тъй като има данни, че системно е плюел, блъскал и ритал случайни граждани. До момента са установени три случая на нападнати жени.
Инцидентът повдига за кой ли път въпроса за абдикацията на Държавата от грижите за хората с психически разстройства, както и за безпомощността или безотговорността на семействата им.
Вероятно днес изобщо нямаше да се занимаваме с темата, ако в България психическите заболявания не бяха табу и семействата на хора с подобни проблеми не прекарваха години в отрицание, а имаха куража и подкрепата на околните да признаят, че нещо не е наред, и да започнат лечение навреме. За жалост повечето от нас се срамуват да говорят за своето психическо здраве и за това на близките си, като допускат задълбочаване на проблемите до степен, при която невинаги има връщане назад. Главният виновник за това е стигмата – достатъчно е да се обърнем към психиатър за нещо елементарно като безсънието или заради паник атаки, за да ни бъде лепнат етикетът „луд”. В такъв случай как да очакваме хора с по-тежки състояния, осъзнаващи проблема си, да съберат смелост да потърсят помощ, знаейки, че това би могло да им създаде неприятности с близките, със съседите, в работата и т.н.?
И докато в големите градове все пак имаме някаква анонимност, в малките населени места подобно нещо е невъзможно да се скрие. Оттук следва, че една от причините за нелекуваните психически разстройства у нас е обществената нагласа. Ако човек е болен от диабет или от рак, не го стигматизираме, още по-малко му се подиграваме, напротив. Тогава защо го правим, когато страда от депресия например (за по-тежки състояния да не отваряме дума)? За какво говори подобно поведение от наша страна? Със сигурност не за това, че в състоянието на болния има нещо забавно или осъдително. Говори за нашата глупост, невежество и липса на елементарна човещина. Има и по-лошо – срещали сме хора, и то образовани, за които проявата на каквито и да било човешки чувства и емоционални реакции ни поставя в графата „луди”; емоционално осакатени хора, за които признаците за психическо здраве са бездушието, безочието и цинизмът. Още по-позорно е, когато такъв индивид дава тон за подобно отношение и околните се присъединяват безкритично. Това свидетелства само колко болни са те самите – може би не психически (макар че не можем да бъдем сигурни в това), но със сигурност морално, а не бива да забравяме, че моралните заболявания са единствените, за които няма лек. Това представлява накратко обществената преграда пред лечението на психическите заболявания.
За ролята на Държавата. Тя е длъжна да осигури грижа за психично болните хора по няколко линии. На първо място е необходим механизъм, който да принуди близките им да полагат подходящи грижи за тях. В случай, че болните нямат близки, а не са в състояние да се грижат сами за себе си и да функционират в обществото, редно е да има домове, в които да бъдат настанени и където да получават адекватна медицинска помощ и човешко отношение.
Липсва и национален регистър на хората с психически заболявания. Жизненоважна е също ролята на, да го наречем, отговорен психиатър (или екип от психиатър и социален работник), който да провежда извънболнично лечение на съответния пациент, да следи дали си пие лекарствата, как се развива заболяването му и как се справя с повторното си вписване в обществото. Няма и ясни правила как да се процедира с пациенти, които са потенциално обществено опасни (като бургаския герой или като мъжа, нападал деца с нож в Берковица). Въдворяването им в психиатрия за кратък период от време и последващото им освобождаване не са решение. В този случай страхът на околните е напълно оправдан и не можем да ги упрекваме; вината е на Държавата заради това, че нехае както за безопасността на здравите, така и за положението на болните. Проблем е и недостигът или липсата на квалифицирани психолози и психиатри особено в по-малките градове. Не на последно място липсва система за оценка на ефективността на психиатричната помощ и обвързаност на финансирането с качеството на услугата.
Най-важното, което е длъжна да осигури Държавата обаче, е механизъм за превенция на психическите разстройства, като се започне от децата. Все по-видимата липса на социални умения сред учениците и нарастващата агресия не са случайни и е огромна грешка да ги подминаваме като особености на възрастта, които ще се регулират от само себе си. Напротив. Училищата днес са се превърнали в свърталища на вълци и наша отговорност е да търсим ефективни начини за връщане на децата към светлата страна на живота и да не допускаме превръщането им в овълчени възрастни.
Когато преди години работех в едно от т.нар. елитни столични училища, правеха впечатление случаи на деца с психически проблеми и пълният провал на училищните психолози в работата с тях. Имаше здраво стъпили на земята и загрижени родители, които не се залъгваха и търсеха помощ извън училище, но имаше и такива, които игнорираха състоянието на децата си – обикновено от срам, но понякога и от безхаберие. Именно затова е изключително важно да се работи в посока премахване на стигмата и насърчаване на родители и учители да обръщат внимание на психическото здраве на подрастващите, както и на семействата като цяло да не пренебрегват признаците на психически проблеми на един или друг техен член. В това начинание активна роля трябва да играят МОН и МЗ, но най-активна трябва да е ролята на медиите, тъй като те имат най-голямо влияние върху хората. Говорейки за училищата, лично моето мнение е, че от голяма помощ за педагогическите съветници би било възстановяването на часовете по вероучение, в които децата да се научат да правят ясно разграничение между доброто и злото и да развият качества като разбиране, съпричастност и милосърдие. Обръщането към християнската вяра би помогнало и за намаляване на депресивните състояния и на самонараняванията (от хранителни разстройства до самоубийства) сред подрастващите особено ако семейството е в режим на отрицание или просто нехае.
Що се отнася до работещите, за тях е необходимо да бъдат въведени механизми за взимане на мерки още на ниво стрес или прегаряне, с цел да бъдат избегнати по-тежки и опасни състояния (да си спомним за акушерката Емилия Ковачева, на която някой, който така и не понесе отговорност, беше разрешил да работи 36 часа без почивка, като в резултат едно дете беше осакатено за цял живот). В Испания е нормално да си вземеш болничен заради тревожност. В България обикновено казваме на хората да се стегнат – думи, полезни колкото и „покривката е червена”, т.е. с нулева полза. Не по-маловажно е да има клинична пътека за психотерапия. В момента дори пациентът да осъзнава състоянието си и да има желание да се подложи на терапия това не е достатъчно – нужно е да има и финансовата възможност, а не всеки може да си позволи подобен разход.
Повече за проблемите на психиатричната помощ у нас можете да прочетете: обобщено – тук, и с пълни подробности – тук.
Не можем да подминем и факта, че пандемията изостри проблема с психическите заболявания. Докато здравите хора преминаха през нея успешно, като се стремяха, спазвайки мерките, да водят що-годе нормален начин на живот, апокалиптичната информация, с която медиите облъчваха зрителите денонощно, изостри различни състояния у по-лабилните психически наши съграждани. Медиите имат и други две вини, свързани със стигмата върху психично болните – от една страна, дошлата от Западна Европа манипулация, че терористите не са религиозни фанатици, а психично болни, внушава, че всички хора с психически проблеми са потенциално опасни; от друга стана, представянето на проблемите им с комично-абсурдни окраски (ах, тези забавни медии!), като историята с жената, която не можела да понася съобщението за носене на маски в градския транспорт, създава усещането за хора, чудещи се с каква глупост да блеснат, търсейки своите петнайсет минути слава.
Да се върнем на случилото се в Бургас. Заслужава си да отбележим още два факта. Първият е един от туморите, разяждащи обществото ни, за който сме писали и преди – страхът. По думите на пострадалата г-жа Късева никой не се е опитал да ѝ помогне. Жена е нападната посред бял ден на централна градска улица и на никого от минувачите мъже не му хрумва да ѝ се притече на помощ, да се опита да залови нападателя и да извика полиция. 17-годишният Ален Симеонов и неговите връстници и съратници ловят педофили, докато възрастни хора гледат безучастно как пред очите им е бит човек. Наистина възхитително!
За жалост подобни случаи не са рядкост, което говори колко апатични, бездушни, коравосърдечни, егоистични, саможиви и безсъвестни сме станали като общество. Способни сме да гледаме как пред очите ни се вършат престъпления и да не реагираме, за да не нарушим спокойствието си. В случая става дума за психично болен, но е желателно да осъзнаем, че с поведението си окриляваме всевъзможни здрави, но примитивни, безчувствени, зли, нагли и агресивни психически и физически насилници, които чувствайки се безнаказани, вилнеят наоколо и покосяват невинни хора.
Накрая бихме искали да отбележим добрия пример, който даде Стела Късева със смелостта си да подаде сигнал и да застане пред камерата. При добро развитие на случая може да се окаже, че така е помогнала и на нападателя си. Мълчанието и замитането под килима не решават проблемите, а ги задълбочават, затова всеки, дръзнал да изкрещи, че царят е гол, заслужава уважение и възхищение. За другите със широко затворените очи запазваме презрението.
