Кой е предполагал, че наградите „Оскар“ ще бъдат спасени от битова саморазправа в духа на долнопробно провинциално риалити? Като под „спасени“, тук се има предвид изобличени като една лицемерна екстраваганца за разведени с реалността мултимилионери-активисти за справедливост и правила за всички… без тях.
Ала това изобличение донесе обществен интерес по адрес на церемонията. Наградите влязоха в голямата колективна човешка уста и синтезираха живителната субстанция на масовото световно обсъждане, от което Академията се нуждаеше отчаяно в последните години на унизително нисък рейтинг и публични подигравки по повод плътната политизация на шоуто.
Подигравките продължиха, но рейтингът догодина може би ще се качи с очакването за пълнокръвно меле между мегазвезди, които си разменят ритници и правят непристойни неща със златните си статуетки…
Как обаче медиите видяха изтрещяването на Уил Смит, който изскочи на сцената и удари шамар на комика Крис Рок след шега за голата глава на съпругата му Джейда-Пинкет Смит? Заслужиха ли журналистите „Оскар“ за най-добро отразяване на исторически шоубизнес скандал на живо? По-скоро не. Може да пробваме с анти-наградата „Златна малинка“ за най-нелепа медийна опаковка на едно публично мозъчно разтопяване.
В социалните мрежи още бълбука дебат дали цялата сценка не е била постановка. Медиите отразяват шамара по-скоро като автентичен порив на Уил Смит да защити честта на жена си, страдаща от косопад. Да припомним, че Крис Рок шеговито попита дали Джейда не се готви за продължението на „Редник Джейн“ – филм от края на 90-те, в който Деми Мур е с бръсната глава. Ето тази шега предизвика насилието на Смит, който малко след шамара беше аплодиран от цялата зала на крака, прибирайки „Оскар“ за главна роля в „Методът Уилямс“.
Шегата е напълно беззъба и безобидна, дори в контекста на алопецията на Пинкет. Нещо повече – Крис Рок направи типична за такива церемонии реторическа маневра – похвали Джейда през присмех. Защото персонажът на Деми Мур в „Редник Джейн“ беше олицетворение на идеята за независима жена в перфектна форма – секси, стегната, силна и готова да се докаже пред мъжете като равна, че и по-добра.
Този ъгъл се изплъзна на повечето големи издания и телевизии. Те се фокусираха върху болката на Джейда, която страда от алопеция. За няколко дена дамите с този проблем станаха най-горещата и обсъждана група от „професионални жертви“ в Западната култура. Другите свещени малцинства сигурно са изпитали завист и студ от преместването на прожектора.
Като цяло се оформи един голям и слузест журналистически разказ, в който никой не е прав – Крис Рок за шегата, Смит за шамара. Интересно е да се наблюдава как хора, които си вадят хляба със слово, с лека ръка поставят знак за морално равенство между думите и насилието.
Усеща се и напрежението на „нюзруума“ относно базовите обстоятелства на скандала. Как днес се отразява чернокож мъж, който напада друг чернокож мъж за шега по адрес на чернокожа жена? Добавяме към това фактите, че става въпрос за три знаменитости и мултимилионери, а случката става на възможно най-престижното и бляскаво световно събитие. На живо, пред милиони чифтове очи.
Медиите пренебрегнаха почти изцяло въпроса за привилегията на Смит и съпругата му, които някак си са едновременно могъщи звезди и „жертви от малцинствата“. Припомняме, че тези двамата бяха в основата на отблъскващата расистка кампания за „прекалено белите „Оскар“-и“ преди години.
Твърде неудобен бекграунд за корпоративните медии. Затова те заложиха на сигурното. Обвиниха системата. Каквото и да значи това. Мая Хоскин написа във „Forbes“, че докато говорим за поведението на Уил Смит „не трябва да забравяме да говори за системата, която помогна за неговото създаване“. Познайте накъде отива разказът? Самата авторка се явява част от секцията за „разнообразие, равенство и включване“ на изданието, и се е специализирала в „провокативни гледни точки към расизма, поп културата и менталното здраве“. Интересна комбинация.
А Тайо Беро директно назовава нещата в The Guardian: „Бялото възмущение от шамара на Уил Смит е вкоренено в анти-Черни възгледи. Това е ясно видимо неравенство“.
Ето как чернокожа знаменитост, която удря друга чернокожа знаменитост, в името на трета чернокожа знаменитост, отново се оказва нещо по вина на белите хора, според една от най-известните и цитирани медии на планетата.
А The New York Times застава твърдо срещу свободата на словото и хумора със своя материал, озаглавен: „Джейда Пинкет Смит не трябва да „носи на шега“. Нито пък вие“ .
Интересно. Ще видим ли сега вълна от насилие на зрители, които не са харесали шеги на комици? А може би на читатели, които „не носят“ на критични материали в The New York Times? Явлението е интригуващо дори и в медицински смисъл – най-големите либерални медии на планетата оправдават насилие за шега.
Като говорим за шеги, нека се върнем при Forbes, които са решили да ни закопаят в неосъзната журналистическа авто-пародия. Джанис Асаре прави опит за влизане в историята на най-безумните заглавия с този неироничен бисер: „Защо шегите винаги са за сметка на черните жени?“.
Уау, Джанис. В каква паралелна вселена живееш? Ти и твоите редактори. Чернокожите жени сигурно са най-защитената демографска група днес. В официалния културен пейзаж буквално няма друго освен преклонение към тях. Какво остава за шеги. Малките изключения са като това на Крис Рок – чернокож комик пробва хумор, в който има преплетен и комплимент. И видяхме резултата. Най-големият скандал в шоубизнеса се случи след една шега по адрес на чернокожа жена.
От друга страна Джанис също описва себе си подобаващо. „Помагам за създаването на стратегии за повече разнообразие, равенство и включване“, пише тя във Forbes.
Вече постоянно срещаме подобни авторски интродукции в корпоративните медии. Ако ви звучат сектантски, то е защото са такива. И това е централен проблем на големите редакции, позволили са идеологическа колонизация, която ги превръща в пропагандно посмешище. Независимо дали отразяват срамни холивудски скандали или нещо смислено.
А в „Ах, тези медии“ очаквайте само заслужени и само словесни шамари за прегрешилите медии.
снимка: Inside Edition
