В разгара на руско-украинската война, „първенец“ по прием на бежанци безспорно е Полша. Централноевропейската страна вече е приютила над 2 милиона души, като непрекъснато прииждат още – по някои оценки, през граничните пунктове преминават средно по 100 души на минута. Този огромен наплив обаче в никакъв случай не се приема с притеснение, даже напротив – хората се надпреварват да помагат. Поляците отвориха сърцата и домовете си за бежанците от Украйна. До степен в страната да няма бежански лагери, защото хиляди местни хора всекидневно посрещат бежанци на железопътните гари и ги настаняват в домовете си. А по улиците огромни билбордове дават полезна информация на новодошлите, къде могат да започнат работа.
Реакцията спрямо тази хуманитарна криза е аналогична и в Чехия, Словакия, Унгария, Румъния, Молдова, България… Но Полша някак си се превърна в символ на радушното приемане на бежанците от Украйна. Обществото, даващо пример за тих героизъм. Нарочно споменавам „обществото“, а не „държавата“, защото, видите ли, и там има хора, които критикуват институциите за недостатъчно адекватните действия по отношение на бежанската криза. Не било само у нас…
В действителност, насочването на основния бежански поток именно към Полша не е изненада. Още преди началото на руската агресия, над 1 милион украински граждани пребиваваха на полска територия. Нормално беше техни близки и роднини да се запътят натам. Прибавяме и относителната езикова близост, както и историческите връзки между двата народа (макар те не винаги да са били брилянтни, особено през първата половина на ХХ век). Стигаме и до пословичната полска русофобия, независимо кой е на власт във Варшава. А да не забравяме, че още преди 24 февруари, когато нещата бяха на ниво „дипломатически искри“, докато почти цяла Европа си пипаше ушите, Полша въоръжаваше украинската армия. Любопитен факт е, че Полша бе и една от малкото европейски страни (наред с Великобритания), която оказа реална помощ на Киевския Майдан под формата на… футболни ултраси, които да воюват със силите на Янукович.
Не е изненадващо, че покрай всичко това, имиджът на Полша в българските медии стана положителен. Вече разбрахме, че нашите медии са благосклонни по темата, но някои чуждестранни такива (като англоезичната версия на Дойче веле, например) забелязват 180-градусовия завой на Варшава по отношение на миграционната политика. И се започва: ама защо не посрещаха с отворени обятия бежанците от Африка и Близкия изток? Защо само преди броени месеци превърнаха границата с Беларус в бойно поле? Какво е това лицемерие, какви са тия двойни стандарти?
Отговорите, естествено, са прости. Европа (и в частност Полша) страда както от демографски дисбаланс, така и от недостиг на (квалифицирана) работна ръка. А какво по-логично от това да приемеш един хора, които искат и могат да работят, а отгоре на всичко са ти близки цивилизационно, културно, че дори и езиково? Как да не се опиташ да ги асимилираш?
Друга любопитна подробност е, че и през 2015 година (когато беше пикът на „сирийската“ бежанска вълна), и сега, във Варшава управляват едни и същи – консерваторите от „Право и Справедливост“.
Но съвсем доскоро медийният образ на Полша бе коренно различен. Постоянни атаки (и от Европейската комисия, и от западноевропейските държави) за „неспазване на европейските ценности“. Като поводите бяха най-разнообразни: недопускане на „бежанци“ на полска територия; създаването на „зони, свободни от ЛГБТ“; ежегодният „Марш на независимостта“ бе медийно сатанизиран; водеше се тотална медийна вона срещу политиките на Варшава по отношение на аборта. На прицел бе дори състоянието на медийната среда в Полша. Естествено, този наратив бе папагалски повтарян и от българските либерални медии.
Разбира се, сега дневният ред е съвсем друг. Полша отсрамва Европа по отношение на реакцията спрямо руската инвазия в Украйна, а всичките ѝ „грехове“ от последните години стават абсолютно ирелевантни в момент, в който на територията на Стария континент се водят сражения и умират хора (включително деца). Сега Варшава е за пример. Но не благодарение на медиите (ах, тези медии!), а заради собствените си действия. И не на последно място, заради принципите, които отстояваше, дори и с риск да се превърне в „черната овца“ на ЕС.