Много пъти е ставало въпрос, включително и в „Ах, тези медии!“, че темата за гледната точка на Църквата към злободневните събития драматично отсъства от медиите. Вероятно главните причини са две – от една страна журналистите се страхуват, че не е интересна за публиките им (защото години наред е била неглижирана, никой не се е постарал да им е интересна), а от друга самите журналисти в повечето случаи са отчайващо некомпетентни в православната догматика и са останали на битово-суеверно ниво, за което на Тодорoвден се язди кон, на Заговезни се ламка халва, манджите трябва да са нечетни, а в четвъртък се чете Киприянова молитва (нали знаете, че вие сами не бива да я четете!) за всички омагьосани или за онези, които се мислят за такива.
Въпреки че Патриархът още преди месец формулира пределно ясна позиция за войната в Украйна, тя сякаш не успя да стигне до всички, не на последно място по вина на светските медии или казано накратко – на медиите, – защото в сравнение с тях църковните са съвсем скромни по обхват.
И след като гласът на Патриарха не отекна достатъчно мощно и отчетливо, отвори се място за градски легенди и свободни интерпретации от страна на хора, които определят себе си не само като християни, но и като вярващи християни; и не само като вярващи християни, но и като православни вярващи християни, които се интересуват и милеят за онова, което се случва в Църквата. А всички знаем, че когато светлината се скрие, в сумрака изплуват сенките и си играят, като приемат най-причудливи форми.
На пръв поглед всеки е прав за себе си, защото нали и истината уж има много лица, поне според официалния напоследък мироглед. Според някои в конфликта между Русия и Украйна правдата е на страната на Русия. В тази война те виждат нещо като Армагедон. Последните времена са дошли. Светът се задушава в порок и зло. Сребролюбието и блудството, граничещо с откровени извращения, владеят душите. Русия е последната крепост на Православието, сиреч на чистото добро. Тя има мисия да спаси света от самия него, като се сблъска в решителен двубой със силите на мрака, с поднебесните демони. И след като всички останали са поднебесни демони, за руските войни не остава нищо друго, освен да бъдат небесни ангели.
Има обаче и такива, за които Русия е империята на Злото. Владимир Путин (не римският папа, а именно той) е антихристът. И понеже антихристът е „вместо Христос“, Путин е взел на въоръжение формулите на Православието, за да скрие зад тях сатанинските си намерения. Антихристът се представя за Христос, както и комунизмът се опита да бъде християнство без Христос. Така че – да, последните дни са дошли, но трябва да бъде сразена не блудницата Вавилон, а северната империя на Злото.
Ето от тези гледни точки вярващите православни християни преценяват случващото се в Украйна, независимо от това дали ще го наречем война, специална операция или по някакъв друг начин. Говорим само за тях, които избират една от тези гледни точки, защото знаят, че историята на Църквата не бива да се разглежда отделно от историята на човечеството (или пък изобщо да не се разглежда, както става в повечето случаи), а не говорим за онези, които са русофили или русофоби по съвсем прагматични, политически или икономически причини.
Всъщност и двете групи вярващи православни християни изхождат от една единствена гледна точка и това е гледната точка на националната държава. Модерният (а дали не трябва да го наречем „постмодерен“?) свят полага неимоверни усилия да размие очертанията на националните държави, но все още е далеч от това да накара всички хора да мислят в глобални категории. Нашата цивилизация е цивилизация на държавите и хората мислят за народите като за държави и обратно. Така се стига до смущаващите ситуации, при които православни хора от две съседни държави се избиват, като преди това църквите им са осветили и благословили бойните им знамена. „С нами Бог, разумейте, языцы, и покаряйтеся: Яко с нами Бог“ – се пее на Великото Повечерие, но тук става дума за друга битка – за битката между Църквата и езичниците и то далеч не в смисъла на взаимно избиване. Военният подтекст е дошъл по-късно, когато „С нами Богъ“ започна да се изписва и върху сабите и кортиците на българските офицери.
А Църквата е „една, свята, СЪБОРНА и апостолска“ (чл. 9 от Символа на вярата). Тя е един и само един неразделен Богочовешки организъм, всички ние сме негови членове с различно предназначение, а пък Христос е Главата на този организъм. В Христос ние всички сме едно, а отделни личности сме в Светия Дух. Двете неща съществуват едновременно, без да си пречат, и в това е парадоксалната красота на Православието. Православието често изглежда парадоксално, защото не е съвсем от този свят и измеренията му са повече от три. Това е то СЪБОРНОСТТА, за разлика от колективизма, с който се мъчат да я заместят.
И ако вярваме, че Църквата е един организъм с една Глава, то всяка война е все едно дясната ръка да се мъчи да отсече лявата, да избоде очите или да отреже езика на този единен организъм, от която е част и самата тя. Това е неподправеният православен възглед за войната, особено когато тя се води между членове на Църквата. Разбира се, през вековете политическата конюнктура е казвала друго, както казва и днес, и нашият ропот, нашето възмущение, скандализираността ни от неща, които иначе са част от Божието допущение, с нищо не променят картината.
Затова и в тази ситуация трябва да се молим за мир и за прекратяването на безумието от онзи, който го е започнал и от когото зависи. Онзи ден в обръщението си по повод третата, Кръстопоклонна, неделя на Великия пост, Патриархът каза:
„Нека в този ден от Великия пост, заедно с поклонението си пред Животворящия Кръст Господен, сведем глави и пред трагедията на украинския народ и заедно да измолим от Господа и Неговата Пресвета майка и Небесна царица Богородица скорошно прекратяване на продължаващата вече втори месец братоубийствена война, мир и утешение за всички страдащи и вечен покой за невинните жертви на този военен конфликт“.
Щастлив и благодарен съм, че гласът на моята Църква е в пълно съзвучие с гласа на моята съвест, както винаги е бил.
Снимка: Българска Патриаршия
