От началото на войната в Украйна станаха ясни поне две неща:
- Пропагандата (в медиите, но и в социалните мрежи) е жизненоважна част от политиката по време на война.
- Българските медии се оказват в клещите на конфронтиращите се пропагандни линии.
Всичко това рефлектира върху българското общество, което се поляризира все повече и повече, като мнозина залитат по дневния ред на едната или другата страна, а българската гледна точка изглежда задушена. И ако първоначално беше дразнещо, вече започва да става притеснително.
Конкретният повод е казусът с ракетните системи С-300 – да изпратим ли такива на Украйна, или не. Решението на правителството бе да не изпращаме, като премиерът Кирил Петков се аргументира, че “84% от населението в този момент не иска такава помощ да се изпрати. Ние все пак сме хора, които сме избрани от народа” (а от кое проучване Кирил Петков е взел този процент, можем само да гадаем).
Тези 84% удивително съвпадат с позицията на българското общество по отношение на ветото спрямо Република Северна Македония през 2020 година. Но ситуациите са различни.
С Македония е лесно – емоциите и прагматизмът съвпадат. Но сега…
Ако една позиция се подкрепя от 84% от населението, това не я прави автоматично правилна. Но не я прави и a priori грешна.
Настоящите нагласи са плод на страх – “ако изпратим военна помощ за Украйна, може да се окажем във война с Русия”. Тази теза се поддържа от различни хора – русофили, евроатлантици, националисти, колебаещи се… Само че и обратната позиция може да е продиктувана от страх – “да изпратим военна помощ на Украйна, за да не дойде войната при нас”. Да направим опит да отблъснем военните действия колкото се може по-далеч от границите си.
Ако отказът беше обоснован с мотив от сорта на “условията, които поставяме, за да изпратим такава помощ, не се приемат от съюзниците”, би било напълно разбираемо. Но сега явно политиците просто следват обществените настроения, без значение дали това съвпада с националния интерес.
Важно е да се посочи, че “общественото мнение” може както да е право, така и да греши. Мнозинството от българите нацелиха вярната позиция в няколко случая – споменатият с Република Северна Македония; приемът на бежанци от Украйна; натискът за затваряне на въглищните електроцентрали; преди това Истанбулската конвенция, Пакта за миграция, Стратегията за детето… Но същото това мнозинство в други случаи сбърка – ковид ваксинацията; опасенията в миналото, че даването на въздушен коридор на НАТО към Белград ще ни вкара във война със сърбите; заблудата от същия период, че деноминацията на лева ще доведе до скок на цените; периодичното всяване на неоснователни страхове около евентуалното приемане на еврото… Противно на всякаква логика, свързана с българския национален интерес, сега повече българи са на страната на Русия, отколкото на Украйна.
Любопитно е, че през 2013 година мнозинството от българите беше “за” изграждане на нова ядрена електроцентрала. Сега продължава да е “за”. Само че тогава това бе грешната позиция (страната разполагаше с достатъчно енергийни мощности и въобще не бе сигурно дали ще можем постоянно да изнасяме ток), а сега е правилната (европейската атака срещу въглищните централи ни принуждава да търсим “ядрена” алтернатива). Но не обществото е “прогледнало”, а промяната е ситуационна.
А общото между всички примери е, че мнозинството решава емоционално, а не под формата на осъзнат, информиран избор.
Изводът дотук е, че ако управляващите винаги следват обществените нагласи, рискуват да навредят на страната. Разбира се, в условията на парламентарна демокрация не може да се очаква от тях да се конфронтират с огромното мнозинство от нацията. Могат обаче да се опитват да насочват общественото мнение в правилната посока.
И тук идва ролята на медиите. По-точно – на националната медийна пропаганда.
Какво направиха медиите, за да разсеят страховете в обществото? Страхове, които бяха целенасочено усилвани от чужда пропаганда, впрочем.
Какво направиха медиите, за да разяснят, че членството в НАТО е не просто “ангажимент към съюзниците”, а най-вече инструмент за прокарване и защита на българските национални интереси (каквото е и членството в ЕС)? Че отношението на Русия (а и на други геополитически сили) към нас не зависи от това дали ще се “снишим” или не? Че в днешния многополюсен свят е много по-лесно да намираме ситуационни съюзници в сравнение с “двуполюсния” (по време на “Студената война”) или с “еднополюсния” (90-те години на миналия век)?
Ами, не много. Политиката на “всички гледни точки” в големите телевизии води до търсене на баланс сред мненията на политици и експерти. Проблемът с политиците е, че аудиторията ги асоциира със съответните партии, а при фрагментиран политически пейзаж няма как представител на една или друга партия да бъде възприеман като безспорен обществен авторитет. Просто посланията му стигат само до онези, които така или иначе имат доверие на съответната политическа сила. А експертите обикновено (и често не без основание) са пришивани към тази или онази партия.
Други медии пък отдавна са се превърнали в рупори на чуждата пропаганда – била тя руска или “западна”.
Нужна е държавна политика за ясно формулиране на националния интерес във всяка ситуация и неговото адекватно представяне пред обществеността. Целенасочено да се лансират неговите говорители – хора без чужди зависимости, със съответните компетенции и професионален подход към аудиторията. Такива гласове засега се губят в общия информационен поток.
На българските медии им е необходима българоцентричната пропагандна линия. Тя би могла да се прокарва както в обществените медии, така и в частните (чрез целево бюджетно финансиране). В противен случай обществото ни ще продължи да бъде под влиянието на нечий чужд дневен ред – разликата ще бъде само дали този дневен ред е формулиран в Москва, Вашингтон, Анкара, Париж, Берлин или другаде. С всички произтичащи от това последствия.
А вие, за да не ставате жертви на чужди внушения, продължавайте да следите “Ах, тези медии!”.
