Веселин Стойнев е дългогодишен журналист, понастоящем зам.-главен редактор в сп. BGlobal и колумнист в „Дойче веле”. Преди това е работил в сп. „Икономист”, завършил е СУ „Св. Климент Охридски” и Централноевропейския университет.
Мартин Табаков: Г-н Стойнев, справят ли се българските медии в обективното отразяване на войната в Украйна?
Веселин Стойнев: Не особено, защото нямат много кореспонденти на място, а редакторите не четат по-широк обем от източници. По-големият проблем е, че в телевизионните студиа се дава трибуна на хора, които изобщо не би трябвало да получават думата. Медиите обаче не могат да се справят с повелята „всички гледни точки“, защото в случаи като този някои гледни точки са изключени – като загърбването на базисно човешко съчувствие към страданието, в името на „изконни геополитически интереси“, осланянето на фалшиви новини и дори съмнения дали се бомбардират градове и избиват цивилни. По традиция особено безпомощни са водещите на предавания, в които се включват слушатели – там неумението да се оборват фалшиви новини и да се тиражира в ефир следване на пропагандни клишета, е особено видно. Водещите определено имат нужда от обучение как например да убеждават и разобличават чрез контравъпроси подобни слушателски „мнения“, а не те да бъдат редопоставяни на тезгяха „има и такава гледна точка“. Не, няма, както няма нацистка гледна точка, която в демократичните и правови държави да има право на легитимна публичност.
М.Т.: Доколкото войната се води и в информационното пространство (ТВ, интернет, ФБ, Туитър), в него – информационното пространство – можем ли да кажем дали печели или губи конфликта Владимир Путин?
В.С.: Той загуби медийната битка още в първите дни на войната. Ясно е кой е агресорът, кой избива стотици цивилни, кой прокуди милиони от домовете и от страната им. В същото време троловете действат активно, опитват се да фалшифицират или омаловажат кадри и свидетелства. Особено успешни са в България, където хем има глад и нагласа за такива неща, утвърдени още с небивалиците около кемтрейлс и 5G, липсата на коронавирус и чипирането, хем русофилството създава още един плодороден парцел за обилна хибридна реколта.
М.Т.: Туитовете ли са куршумите на XXI-ви век?
В.С. : Не, а и звучи прекалено ефектно. Новите куршуми са хибридни, а оръжията за тях може да са всякакви.
М.Т.: Според вас действа ли адекватно българското правителство в тази ситуация на повишен регионален риск, произтичащ от военните действия?
В.С. : Действа мудно и неединно. То постоянно е саботирано отвътре – от БСП. Например на 8 март четиримата червени министри гласуваха против нидерландски F-35 да изпълняват еър полисинг заедно с българските МиГ-29 през април и май. А военният министър бе уволнен заради проруско поведение в самото начало на кризата. Правителството зае категорична позиция заедно с НАТО и ЕС, но реално прави малко – не праща военна помощ на Украйна, например – дори каски и бронежилетки, изключително дезорганизирано е в организацията по приемането на бежанци от Украйна, макар да се опитва да навакса забавянето.
М.Т. : Ако можехте да определите позицията на Кирил Петков спрямо случващото се в Украйна с една дума, коя щеше да е тя?
В.С. Има желание, но няма възможност.
М.Т. А позицията на държавния глава Румен Радев (отново с една дума)?
В.С. Пълзящ колаборационизъм с Кремъл.
М.Т. Как оценявате решението на СЕМ да преустанови излъчването на редица руски канали в страната?
В.С. Като задължително.
М.Т. Ако позволите да опростя следващия си въпрос, хората ли трябва да вървят след медиите или медиите след хората?
В.С. Нито едното, поне в случая с войната. Ако медиите изостават, те вървят след хората, ако обществото е далеч под нивото на медиите, то изостава. Нашият случай е подобен на стагфлацията – всеки един изостава повече от другия. Медиите ни са тромави, но що-годе успяват да са в крак със случващото се. Но има и много медии и отделни журналисти, които са откровени пропагандатори на нацисткия кремълски режим. В същото време обществото не намери сили да направи един многохиляден митинг срещу агресора, както направиха хората в много други страни. Освен това обществото ни е дълбоко разделено. Едни заклеймяват агресията и предоставят домовете си за бежанци, други са на страната на Русия, която винаги има право, и гледат втренчено в колите и дрехите на бежанците, за да преценят дали са бежанци (едва ли не трябва да са голи, боси и сакати, за да им признаят този статут).
М.Т. Свободата на словото днес действителност или лозунг е? А какви трябва да са другите атрибути на словото, освен свободата?
В.С. Свободата на словото я има достатъчно като възможност за говорене, но словото е в дефицит. Ако се сравняваме с Русия, то при нас е пълна свободия. Ако се сравняваме дори със себе си преди 20-25 г., сме в ситуация на ограничена свобода. Да, словото има нужда да бъде защитавано, но то трябва и да бъде отговорно. Ако имаш трибуна да говориш, трябва да се възползваш от нея само когато има какво да кажеш. Безотговорно е обаче да мълчиш, когато трябва да говориш. Незаемането на позиция срещу злото, когато както във войната срещу Украйна то е озъбено пред всички с 3D видимост, те прави негов съучастник.
Изображение: бТВ
Вижте и останалите ни интервюта тук.
