Бедний ми сънароднико, защо ли не умря при Гредетин…

Настъпили са дни, в които да се упражнява човекът на ума в естетско словоблудство с разглезени текстове, наслаждаващи се от самите себе си, изглежда някак си срамно. Писменото слово, разбира се, е защитено по условие, но важната и лесно достъпна информация, захранваща устремилото се към бездната Човечество, струи най-вече от екраните на телевизорите и от смартфоните. Кореспондентите говорят в камерата, гледат зрителя право в очите, а една снимка или кадър значат повече от хиляда написани думи.

Това, което е важно понякога, не са даже репортажите, а малкият детайл с размазан фокус, с някое дете, куче или счупена детска количка, видими далече на заден плaн. Тези детайли разказват понякога истинската история, но те са и плячката на новия хибриден и информационен хищник. Той е плътояден и безмилостен, крадлив и манипулативен, скрит безсрамно зад кадър, продава съдържание, емоции и пропаганда, нахлувайки през отворените широко зеници на този информационен продукт, който днес се счита най-вече потребител и номинално – даже за човек. Потребителят на всевъзможна зрителна и слухова информация, състояща се в 20% от реклами или красиви картинки, неусетно бива хипнотизиран от водопадите цветни образи, струещи от екрана, обездвижен върху дивана си в многогодишен торпор, постепенно се обезобразява, включително физически, а накрая се превръща в аморфна мебел, нуждаеща се от спешно претапициране.

Една от безобидните хибридизации на слово с образ се извършва през разполовяването на екрана, като в едната половина се говори нещо, докато в другата половина се показват кадри и клипове на събития, понякога едни и същи, повтарящи се в еднообразен кръговрат. Цели се вероятно някакво внушение и сублиминално въздействие върху хипнотизирания зрител. Когато става дума за икономика, пенсии или примерно инфлация, неизбежно в кадър се показват пачки с пари, притягани от нечии ръце с помощта на бандероли, масивни блокове с банкноти и сравнително рядко звонкови монети. Последните може да се появят в кадър, съпроводени от песен на Пинк Флойд със звънтенето на касов апарат като фон.

За съжаление, когато става дума за съдбоносни събития, каквото е войната, подходът е подобен. Отново се разчита на разказвателна версия за събития, които са със съдбоносен характер и много сериозен емоционален контекст. Тя се съпровожда от необяснени кадри на разрушения и пожари, на експлозии, на улици, покрити с разбити камиони или танкове, горящи сгради, трасиращи изстрели в нощта, на чийто фон, в другата половина на екрана, се настоява от хора, подгонени и страдащи от войната, да разкажат как се чувстват и какво точно е емоционалното им състояние. Сякаш не се разбира какво може да е. Това безспорно е важно, но освен, че сълзите ни напират в очите, у нас — колективният телевизионен диван — не се надига истински гняв, всенародно възмущение или желание да отидем до, примерно, полковник Митрофанова и да я заплюем в лицето. Ние гледаме картинки. Седим и гледаме. Сплит кадър.

В наратива, предоставян на обикновения български зрител, с малки изключения липсва истинският разговор с онези експерти, наистина способни да оценят геостратегически събитията задълбочено и умно, и да обяснят на народонаселението на разбираем език истинските опасности. Очевидно ТВ форматът, прекъсван с реклами, осигуряващи финансовата стабилност на собствениците, не е пригоден за размисъл и дебат по темите, от които всъщност зависи всичко останало. Важността и ефектът върху националната съдба, която прозира зад набързо претупаните събития, остава някак си необяснена и само повърхностно докосната. В резултат от такова представяне на войната, хората са вяли и апатични, дори когато същият този екран им показва издевателства и подкрепа на фашизирания агресор от разпищолени агитки с чужди знамена, чието прозвище в други времена би било “национални предатели”. Всички гледат хипнотизирани екрана, слушайки пошли и клиширани надгробни слова за абстрактна и вечна дружба между народите, произнесени от държавния глава. Няма думи на солидарност, на реална помощ за нападнатите и на осъждане на геноцидния диктатор. Има спорадични протести на малцинството с незакърняла съвест, които все още не са се слели с дивана си.

Защо това е така?

И защо, доколкото има опит за “балансирано” представяне в средствата за масово осведомяване, почти липсва гласът на онези, които истински разбират Свободата и не са останали апатични към нейното потъпкване? Откога “националният интерес” се представя през телевизора в кастрирани и унизителни рамки, готови да преглътнат обидни определения от Руското Посолство за европейския път, по който България реши да търси своето бъдеще? Плурализъм ли е постоянното присъствие в разполовените екрани на главните ТВ канали на лица като Чуков, Кутев, Василев, Волгин, Симов, Баева, Пиргова, Иво Христов и цял сонм от подобни експерти?

Липсата на място в разполовения екран за хората, които са в състояние да разсъждават и да говорят по европейски начин и да ограмотяват една значителна маса от други, които десетилетия са били отучвани да мислят, води до това, че в днешна България, от предишните 60 % одобрение за Путин, напоследък то било спаднало до 30%?! По време на агресивна война срещу мирни хора, украинци, чиито сиромашки блокове от типа Люлин 2, в момента горят, ударени от ракети “Град”? На фона на говорещи глави, включително явни или завоалирани апологети на диктатора? Нима? Само 30%?!

Ах, тези медии, ех и ти, народеее!!!

Последвайте ни във фейсбук:

Сподели:
Default image
Любомир Канов

Любомир Канов е психиатър и публицист. Завършва медицина и специализира психиатрия в Медицинска академия в София. Работи по специалността си и в България, и в САЩ. През 1977 г. е арестуван и осъден с обвинение за „опит за бягство“ и „подривна дейност срещу социалистическия строй“. Излежава присъдата в Старозагорския затвор. Eмигрира от България през 1984 г. и отива да живее първо в Канада, а след това и в САЩ. Автор e на няколко книги, сред които „Вселената според Гуидо“ и „Стрела от тръстика“. Негови творби са превеждани на различни езици.