Калина Андролова е политически анализатор в предаването „Политически НЕкоректно с Петър Волгин“, БНР. Бивш главен редактор на списанията L’Europeo и А-спекто.
Виктория Георгиева: Вие сте бивш главен редактор на L’Europeo и А-specto, липсва ли Ви журналистиката на „твърдите корици“?
Калина Андролова: Различните медийни форми дават много различен продукт за потребителя. И имат различни предимства и недостатъци. Например телевизията не може да даде пълноценен анализ, подробен, така че на зрителя всичко да му се изясни. Но пък дава визия, реален живот, бързо въздействие, емоции. Телевизията е мощна медия. В същото време интернет пространството с всички медийни форми в него дава още по-голяма бързина, достъпност във всеки един момент, но отново имаме кратки форми, които предлагат знания на парче, дават фактология и внушения. Но не обосновка. Традиционните вече „древни“ форми, като списанията, позволяваха да се поднасят по-широки анализи и съответно читателят да придобива повече знание. А не да се тъпче само с емоции. За съжаление подобни формати вече са единствено за много изкушени, и са на изчезване. Списанието е прекалено бавна медия. Все едно да караш колело до спортен автомобил. Безспорно колелото е полезно и сладурско, но хората нямат време за него, освен през ваканцията. Затова някои медии си отиват, идват нови. Не искам да мисля, че картинка с едно изречение и два емотикона в социалните мрежи много скоро ще е достатъчна, за да се чувстваме знаещи…
В.Г.: В свое интервю посочвате, че има и „партии на случайността”, които са събрали хора, неподготвени за политическа дейност. Можем ли да кажем, че медиите, в желанието си да демонизират още повече „партиите на статуквото”, са крайно безкритични към постоянно никнещите нови проекти и лица в политиката?
К.А.: Държави, в които изборът на политичекси елит не се прави на базата на качества и компетентност, а на базата на излъчване, телевизионна разпознаваемост, крясъци, площадни революции, и най-вече, което е много характерно у нас, напук на предишната власт, такива държави страдат от лоши показатели на развитие, от нисък жизнен стандарт. Да, точно така. Крайно безкритични са медиите. Дори им симпатизират. Но ентусиазмът по нещо ново, само защото е ново, е обсебване. То е магическо вярване, което тежко изкривява нещата. Нима никой не вижда, че на върха имаме човек с бордерлайн разстройство от типа на циклофренията, който се намира в манийна фаза – свръхпозитивност, която няма общо с реалността, особена енергичност, готовност за „големи“ дела без налични възможности, необективна представа за себе си, прекалено говорене, планиране на „велики“ проекти със смущаваща лекота, детински наратив на сложни теми и проблеми и пр.
В.Г.: Ако политиците, които вървят по най-малкото обществено съпротивление, наричаме популисти, как трябва да дефинираме журналистите, които пишат това, което хората искат да четат?
К.А.: Адаптивни. Знаете ли, освен обществени революции, има и чисто човешки индивидуални революции. Когато един човек преживее своята собствена революция, той е наясно с истината, той я е вкусил, познава я. Такъв журналист е мислещ, той е свръхчувствителен към истината. И дори да се автоцензурира, истината така или иначе избива през него. Не е нужно да се пише това, което хората искат да четат. Трябва да се пише това, което хората трябва да знаят. Журналистите имат мисия да дърпат обществото към знание, да правят обществото осведомено, любопитно и умно. Някои хора подценяват масмедиите, подчертавайки, че са масови, а не интелектуално нишови. Но всъщност, без масмедии бихме се върнали в Средновековието. Те са такава неотделима част от живота ни, че дори не го разбираме. Те са око към света, имат феноменално значение… Понякога се уморяваме от предозиране на информацията и си мислим, че можем без тях. Но не можем…
В.Г.: В контекста на войната в Украйна, а и като продължение на предишния въпрос, как читателят (слушателят) въобще може да се ориентира коя новина е действителна, коя преплита в себе си доза истина, доза лъжа, коя е откровен фейк?
К.А.: Както казваше Маршал Маклуън, The Medium is the Message. Става дума за доверието в медията. Но вече дори медии, на които имаме доверие, тиражират полуистини или направо неистини. Защото имаме фейк в самото зачеване на събитието, фалшива обосновка, зададена по глобалните канали, или имаме дори директна измислица. Читателят (зрителят) може да се ориентира коя новина е действителна, само ако има натрупани знания по темата, тогава интуитивно усеща, че информацията е изкривена, че не звучи достоверно. Има сайтове, които съвсем откровено пускат фалшиви новини. Аз не говоря за тях. Те поразяват някакви изначално немислещи структури. По-опасни са сериозните медии, които ни дават интерпретация от удобен за глобалния ред ъгъл. Те подреждат посоката на мисълта ни. Прожектират ни добра или лоша картина според нуждите на задкулисната власт. Като цяло фалшивите новини и дезинформацията са оръжие за поразяване на умовете и създаване на убеждения. И единственият щит срещу това е интелигентността, способността за съпоставка, анализ и синтез на фактите.
В.Г.: На хоризонта, както сам обяви и бившият вече министър от коалиционното правителство Стефан Янев, се задава поредният политически проект. Индикация за предстояща сериозна криза в управляващата коалиция ли е случващото се?
К.А.: Управляващата коалиция е някакъв съгласуван карнавал поради необходимост. Там участват не само несъвместими партии, но и несъвместими хора. Например Корнелия Нинова и Христо Иванов, Асен Василев и Слави Трифонов. Според вас тези хора могат ли да приготвят дори едно блюдо заедно, без да имат различия за всяка съставка. Единият ръга чушки в боба, другият дъвче годжи бери. Как да управляват тази сложна система – държавата?! Скоро правителството няма да падне. Западните ни партньори няма да го позволят. На тях им трябва особено в този момент с войната в Украйна послушен и слабовато умен ръководител, просто бърз изпълнител на задания. Западните ни партньори не желаят да имат трудности в убеждаването на премиера ни или да търпят влиянието на своенравен министър на отбраната. Ще посъветват останалите шефове на партии да се съобразят с опасната ситуация. Така че никой няма да си позволи да мръдне, независимо колко се разминават в мненията си за това или онова. Дори пакостници като Слави Трифонов. Всички партии в тази коалиция очакват на следващите избори да получат по-слаб резултат. Това ги притиска един в друг. И прави коалицията засега устойчива.
В.Г.: Споменавайки Янев, свидетели ли сме на дистанциране на „Продължаваме промяната” от Румен Радев? Ако да – целенасочено ли е?
К.А.: Разбира се, че е целенасочено. Радев и неговите хора бяха изхвърлени от властта. Остана само Рашков, но според слуховете той се е раздалечил на здравословна дистанция от Радев. Вътре в коалицията Нинова със сигурност играе остро против Радев. Тъй като Радев многократно я унижаваше. Той буквално се съюзи с опозицията срещу Нинова и в служебните си кабинети не назначи нито един човек, близък до Нинова. Струва ми се, че раздалечаването между двамата започна първо от страна на Радев. Според мен и Радев, и Нинова са особени характери, несъвместими с политиката. Политиката изисква да прибавяш хора, да си ведър и общителен, да не си обидчив, да си ларж към обидите, да си над нещата. Ако си стегнат, мрачен, параноичен характер, който се оглежда за врагове, не можеш да си успешен политически лидер. Защото ще функционираш в един сектантски кръг, от който всеки ден ще изхвърляш по някой човек, който ти се струва враждебен. Тоест успешното лидерство изисква най-първо да си удовлетворен човек, богат на душевен комфорт, за да имаш за раздаване… Но втората по-важна причина за дистанциране на ПП от Румен Радев е, че трябваше да си сложат свои хора на ключовите позиции, откъдето минават финансови потоци.
В.Г.: Президентът Румен Радев има традиционно висок рейтинг. На какво се дължи това? Как си го обяснявате?
К.А.: На липсата. Липсват умни, интересни хора в политиката. Радев обитава тази празнина, нараства от нея. Постът му дава идеална възможност да си пиарства, без рискове. Да критикува, без да показва на терен собствени грешки. Например Кирил Петков е негова лична грешка. Но в момента Радев се евакуира спешно от него, защото усети големия провал. Тоест отблъскването между правителството и Радев е взаимно. Има висок рейтинг, защото хората у нас много обичат да хокат властта, да са недоволни от властта. А Радев намира изява основно в критиката. Когато решиш да правиш промяна, трябва да знаеш каква промяна искаш да получиш, и как ще я управляваш. Иначе демонтираш, а се оказва, че тези, които ще монтират, все още са в детската градина. Управлението на държавата е оставено на автопилот. За да вземе решение премиерът, някой му обяснява преди това азбуката. След което той излиза на екрана и ни обяснява на нас кое-що, ползвайки детски език. Притеснително е да го наблюдава човек.
В.Г.: Възможно ли е в България човек да е ляв, без да е русофил?
К.А.: Няма чувствителен, грациозен ум, който да е груб към колективното благоденствие. Всъщност Европа е лява, когато става дума за осигуряване на неравностойни. В същото време отдавна тези понятия – ляво, дясно – са остарели. Ако днес лявото означава предимно да си сменяш биологичния пол за развлечение, а не толкова жените да имат защитено майчинство, то благодаря, аз не съм лява! Ако дясното днес означава консервативна нормалност, а не бесовете на самозабравили се клиентелистки кръгове и пиночетска или постсъветска олигархия, то аз съм дясна. Мисля, че общественият разрез вече минава през ляво-либерален глобализъм и неговите цели, и неизбежното пробуждане за „консервативен бунт“ (ако изобщо мога да употребя подобна фраза). Русофилството в България е носталгия по соца. Много от възрастните хора се чувстват удобно в миналото. Това е целият им живот и те се умиляват. Колкото и да говорим, че културите ни са свързани, истината е, че руската култура и манталитет нямат нищо общо с балканската култура и манталитет. Ние, българите, живеем на Балканите. Това е друго помещение, друга концертна зала. Да си роден в ъгъла на Европа, не е като да си роден в центъра. Консумираш живота от друг ракурс.
В.Г.: Умеят ли журналистите ни да мислят самостоятелно или им е по-удобно да следват вълната, с надеждата, че тя ще ги изстреля на върха? Къде тогава е границата между популизма и професионализма? А между журналистиката и пропагандата?
К.А.: Някои умеят да мислят. То е като във всички други гилдии, процент от общото. Колкото до популизма, журналистът все пак трябва да умее да е комуникативен с публиката. Можеш да търсиш конфликта, сензацията, но и в това има талант. Популизмът се ражда от демокрацията. Да се харесаш на повече хора. В журналистиката популизмът изглежда като опит да си по-четивен, по-масов. Авторът на „Мечо Пух“ Алън Милн, който е бил сътрудник в британското сатирично списание „Пънч“, казва: „Ако хората са вулгарни, то на тях им е нужен вулгарен вестник“. Е, аз не споделям тази търговска теза, дори я намирам за обидна. Медиите трябва да възпитават публиката, да я хранят с умна храна, да я карат да мисли. Затова имат ефир, който да разпределят и за комерсиални продукти, и за некомерсиални. Не може всичко да е розови жартиери и кич, защото масата иска да троши чинии, вместо да чете Киркегор и колегите му. Границата между журналистика и пропаганда е много тънка. Пропагандата е съзнателна манипулация на фактите с цел създаване на убеждения. Но къде тази граница не се размива? Няма такъв свят. Битката е за умовете на хората. И в тази битка медиите са основен инструмент.
В.Г.: Говорейки за медиите ни, цел ли им е да възпитават в критично мислене? Ако можем да наречем Facebook (и социалните мрежи) съвременната агора, държат ли се журналистите като хора от улицата?
К.А.: Би трябвало медиите да създават критично мислене, но не всички имат такава цел. Медията е скъпо занимание. Някой трябва да плаща сметката. Не знам какво имате предвид, че журналистите се държат в социалните мрежи като хора от улицата. Аз също хулиганствам понякога. Това са особен вид медии. Хората общуват виртуално и това, че не виждат лицето на другия човек, им позволява да се държат невъзпитано понякога. Освен това лесният достъп до всеки един авторитет създава усещането за всепозволеност и ни лишава от сложни маниери. Фейсбук калява характера. Всеки ден наблюдаваш какво мислят хората за теб. А българинът обича да мрази, той е силно фрустриран. Затова Фейсбук е вид терапия за него. Фейсбук изважда първичността в човека, там мисленето не е комуникация. Общуваме с емоции, със сигнали, това, на което реагират тълпите. Фейсбук е лексиконен тип общуване. Харесвам, не харесвам. Ама животът не е черно-бял. Той е цветен, различно мотивиран, сложен.
Вижте и останалите ни интервюта тук.
