Ако през последните дни има тема, която да е по-ексклузивна дори от военните действия в Украйна, това е темата за бежанската вълна, предизвикана от същите милитаристични действия. Войната (слава Богу!) не е достигнала до нашите граници, но „последствията“ от нея вече са тук. От плът и кръв.
Да започнем със самите бежанци. Между 2013 и 2016 година едни хора ни уверяваха, че тогавашните бежанци, напиращи от юг и югоизток, са предимно майки с деца. Обществото като цяло подхождаше с недоверие към тези твърдения и създаде шедьовъра на съвременния фолклор „брадати майки с деца“. Е, сега се вижда ясна и отчетлива разлика – хората, идващи от Украйна, са почти изцяло жени, деца, възрастни… Което е логично – мъжете в момента воюват.
Друга съществена разлика с онзи период е, че сега бежанците влизат у нас напълно легално – през ГКПП-тата. Но това съвсем не изчерпва въпроса.
Стигаме до държавата. През първите дни институциите, които следва да реагират на хуманитарната криза, не изглеждаха особено адекватни. Виждаше се желание, но то не бе подплатено с кой знае какви действия. Нещо като вече изтъркания лаф „снегът за поредна година изненада Столична община“. По-бързи в реакцията бяха гражданите, които се самоорганизираха в помощ на нуждаещите се. След първоначалното стъписване обаче държавата сякаш се окопити, затова в момента наблюдаваме някаква последователна мисъл по проблема – редовни автобусни превози от бежанските лагери до Русе, работещ Ситуационен център към Външно министерство, държавна помощ за хотелиерите, които настаняват и изхранват бежанци, общински центрове за настаняване…
Тук е мястото да се уточни, че бежанският поток конкретно към България е сравнително малка част от общия. Към момента на писане на тези редове броят на потърсилите убежище у нас едва ли надхвърля 30 хиляди души, докато в Полша вече премина 1 милион и продължават да влизат по 100 души на минута.
И сега – медиите. Ако прегледаме акцентите в сутрешните блокове на БНТ, бТВ и Нова телевизия (дори само заглавията, без самите материали) ще установим един рядък позитивен консенсус: бежанците (този път) са еднозначно добре дошли, държавата прави каквото може и трябва да бъде окуражавана, а хората се надпреварват в добрината.
Първото възможно обяснение е, че в този случай медиите просто следват доминиращите обществени настроения. Когато между 2013 и 2016 година обществото бе разделено на мнозинство „резервирани“ и малцинство „приемащи“, същите медии се опитваха да уравновесяват нещата на принципа „всяка гледна точка“. А сега наблюдаваме някаква идилия. Което само по себе си е прекрасно (последните дни наистина изкараха на показ най-доброто у мнозина българи и медиите адекватно го отразяват), но нищо не пречи да се запитаме и за мотивите.
Под повърхността можем да намерим и друг отговор, който е свързан с продължаващия медиен комфорт към управляващите. Още на втория ден от конфликта премиерът Кирил Петков „даде тон“ за отношението на държавата към бежанците, и то по начин, който на други места по света се приема за скандален („това са интелигентни хора, европейци, не като бежанците, на които сме свикнали“). С това изказване Петков влезе в радара на телевизия Ал-Джазира и американското предаване „The Daily Show”, но българските медии го пожалиха, ограничавайки се единствено да отразят реакциите на колегите си в чужбина. Без възмутени коментатори и без обвинения в расизъм. От една страна, защото премиерът обобщи виждането на мнозинството от нацията по въпроса. А от друга, защото тези медии, които по принцип „скачат“ за подобни изказвания, сега са в неловката ситуация да трябва да нападат „техния човек“ (само си представете, ако същите думи бяха изречени от Бойко Борисов например).
На този фон и решението за „40-те лева“ помощ за/покрай бежанците не предизвиква у медиите желание за критичност (а дали не се отварят схеми за усвояване на държавни средства?). Дори и някъде да е имало вълнение по този въпрос, то е потънало в общия информационен поток (за бежанците, а и не само).
Доколкото има критика, тя е по-скоро в посока „ама те едва ли ще останат у нас“. Плюс погрешни внушения как това е най-голямата бежанска вълна в историята на България, сякаш „Бежанския заем“ и „Шароновите къщи“ през 20-те години на миналия век не са история, а митология.
Особено по време на война, границата между журналистика и пропаганда е много тънка. Но при съществуващия обществен (а и медиен) консенсус относно бежанците от Украйна, едва ли има нужда медиите (ах, тези медии!) да ни убеждават колко важно е да помогнем на страдащите (мнозинството от които са етнически българи). За сметка на това има нужда от дебат по какви начини тези хора да бъдат стимулирани да останат и след края на войната. А това едва ли е толкова трудна задача, след като България не е гранична държава с Украйна и дошлите именно тук вероятно имат по-специални причини да го направят.
Изображение: Matt Brown
