„Страхът убива, бавно ни убива и после ни превръща в подлеци”, „Страх”, Евтим Евтимов
Миналата седмица коментирахме безкрайните инциденти с домашни кучета, пуснати сред хората без повод и без намордник от безотговорните си стопани. Тази седмица бяхме потресени от новината, че докато кучетата – тези най-привилегировани членове на обществото ни – се разхождат и нападат свободно, бебетата в детските отделения на болниците биват връзвани за леглата. Кадрите от сливенската педиатрия, където, както твърдят свидетели, тази жестокост е дългогодишна практика, зловещо напомнят на кадрите от филмите за Светата инквизиция, но не успяха да трогнат нито едно НПО, претендиращо, че защитава човешките права, както би станало, ако на мястото на завързаните деца бяха домашни любимци.
Да видим как избухна скандалът. Началото беше публикация във „Фейсбук” на майка, чиято дъщеря е пациентка на злощастното отделение. БТВ даде гласност на случая, като излъчи пространен репортаж в предаването „Тази сутрин”. Смелата дама – Мария Георгиева, се включи от болницата с разказ за страдащи деца и нехаещи медицински лица, отказващи им елементарно човешко отношение. Георгиева даде пример с бебе със запушен нос, плакало и задушавало се в продължение на около шест часа, без никой да му обърне внимание, тъй като на етажа не е имало дежурна сестра. Цялата „помощ” от страна на появилата се в даден момент разгневена сестра се свела до това да затвори вратата, за да не се чува плачът на детето. Майката видяла една-единствена жена, грижила се добре за бебетата.
От Сливен репортерката Дани Атанасова сподели, че нито една от обещалите да се отзоват на поканата ѝ майки не е пожелала да застане пред камерата от страх. Атанасова цитира многобройни свидетелства, че малките пациенти са държани завързани почти през цялото време. Жена, пожелала анонимност, разказа, че бебетата са приемани без майките им, ръцете и краката им са връзвани уж за да не се наранят, държани са гладни и не са подсушавани навреме и че плачат по цяла нощ. Свидетелката предостави и направени от нея клипове. Тя не подала сигнал, защото близките ѝ я разубедили. Директорът на болницата се ограничи с уверение, че по случая ще бъде извършена проверка, вместо да застане достойно пред камерата и да поеме отговорност.
От централната емисия новини научихме, че Министерството на здравеопазването, Прокуратурата и ДАЗД проверяват педиатрията.
Ден по-късно Мария Георгиева се появи отново в „Тази сутрин” заедно с друга майка – Маруся Иванова, която потвърди думите ѝ. В предаването гостува и проф. Иван Литвиненко – председател на Българската педиатрична асоциация, който уточни, че понякога т.нар. фиксиране се налага, за да се осъществи животоспасяваща манипулация. Потресаващо е обаче да са вързани и четирите крайника. Литвиненко обърна внимание, че в показаната стая няма място за майки, като подчерта, че не е редно майката да бъде отделяна от детето, тъй като тя може да помага в грижите за него. Той беше категоричен, че не бива да се допуска подобно отношение и че не е редно бебетата да бъдат оставяни без медицински надзор, и предупреди, че фиксирането може да бъде опасно. Професорът изтъкна и важността на това хората да подават сигнали за забелязани нередности.
В централните новини лошо впечатление направи д-р Николина Иванова – директор на местната здравна инспекция, която не можа да отговори дали могат да налагат санкции в подобни случаи. За съжаление не чухме последващ репортерски въпрос как е възможно директорът на РЗИ да не е наясно кога какви санкции имат право да налагат. Най-малкото дамата е имала време да се подготви преди интервюто – журналистите едва ли са нахлули в кабинета ѝ.
БНТ също посвети подробен репортаж на скандала в предаването „България в 60 минути”. Информацията и героите се припокриваха с тези от репортажите на БТВ. Най-ценното, което ни предложи Националната телевизия, беше пространният и емоционален коментар на водещата Мариана Векилска, която прояви смелост, каквато редовно не достига на водещите на БТВ, които в повечето случаи изглеждат като модератори, а не като журналисти. Векилска поздрави майката, подала сигнала, изрази съжаление, че може би връзването е практика, но досега не е добивало публичност, и заяви, че е абсурдно малко дете да бъде оставяно да се задушава. Според нея е крайно време сливенската болница, вместо да пише становища, което е срамно и унизително, да излъчи човек, който лично да даде обяснение, защото ни го дължи.
Пълната писмена позиция на болницата четем на сайта „Дарик нюз”. От нея научаваме, че ръководството изразява „дълбоко огорчение от тиражирани в публичното пространство твърдения и внушения по отношение на Детското отделение, които уронват престижа на болницата”.
Тази възмутителна история е повод да се замислим над няколко проблема.
Първият присъства редовно в медиите, особено актуален е от началото на пандемията, но промяната към по-добро остава мираж, въпреки съкрушителните репортажи. Става дума за срива на българското здравеопазване. От окаяното състояние на болниците през обидно ниските заплати на медицинския персонал, липсата на квалифицирани кадри и пребиваването в системата на хора, чието място не е там, до прикриването на нарушения и престъпления и освобождаването от отговорност на виновниците. За жалост в тази сфера, както и в сферата на образованието се взимат мерки, търси се отговорност и се налагат наказания само след намесата на медиите. Поради тази причина е от жизненоважно значение именно медиите винаги да са нащрек за всяка гнила ябълка в някоя от цитираните сфери, да вдигат шум и да оказват натиск на лицата, които не притежават необходимия морал и професионализъм, за да бъдат част от тези две основополагащи за всяко общество системи, да бъдат изхвърлени от тях. Здравеопазването и образованието трябва да работят в услуга на хората, а не да бъдат поле за професионално издигане на едри и дребни кариерни престъпници, нито приют за некадърници с връзки.
Също така бихме се радвали медиите да започнат да показват на обществото стойността и приноса на един кадърен лекар или учител, вместо да дават поле за изява на всевъзможни умопобъркани индивиди и да превръщат в звезди откровени идиоти. Както уместно пише големият сръбски поет и певец Джордже Балашевич, „откачалките и нервно болните преди ги пускаха за уикенда, сега ги пускат направо пред камерите”. Достатъчно е да направим справка колко медийно внимание беше отделено на младия лекар д-р Ангел Благоев, борещ се да възстанови видинското неврологично отделение, и да го сравним с медийното внимание, което получават клоуни като семейство Петканови или една жена с видими психически отклонения, тровеща ефира в пошлото и никому ненужно предаване „Ергенът”.
Вторият проблем представлява един от туморите на българското общество, които безмилостно разяждат тъканта му – страхът! Майки виждат как беззащитни бебета са измъчвани пред очите им, не подават сигнал и отказват да разкрият подробности пред камерата, за да бъде потърсена отговорност на виновниците! Дали биха свидетелствали пред съда? Най-вероятно не. За огромно съжаление ние си мислим, че сме свободни, защото можем безнаказано да напсуваме министър-председателя или лидера на опозицията, да обиждаме случайни хора в интернет или да надуем музиката до дупка и да държим целия блок буден до сутринта, но когато трябва да реагираме адекватно пред някоя несправедливост, да потърсим сметка на хора системно злоупотребяващи с власт и/или вършещи откровени престъпления по служба, да попитаме защо наоколо вилнеят некадърни протежета, а кадърните хора са системно обиждани, тормозени, мачкани и спъвани, да поискаме тези, които издържаме с данъците и с таксите си, да си свършат съвестно работата, да настояваме за затвор за закоравели престъпници, тогава никакви ни няма. Страхуваме се, мълчим пред нередности и престъпления, снишаваме се, разпространяваме лъжи и клевети по адрес на хора, които не са ни направили нищо лошо, защото онзи, който коли и беси (или поне ни е убедил в това), е заповядал така, за да си осигурим комфорт на работното място, а защо не и професионално израстване, не подаваме сигнали, не пишем жалби, отказваме да свидетелстваме пред съда, не ни се занимава, не искаме да си нарушаваме спокойствието, избягваме да привличаме внимание… Превръщаме се в кумове на злото.
Мислим си, че сме свободни, но тази свобода е измамна. Културата на страх, насадена от комунизма, преживява разцвет по време на демокрацията и носи невиждани облаги на утайката на обществото. Живеем в плен на оковите в душите си, вместо да ги разкъсаме, а е жизненоважно да го направим. Страхът води до ужасяващо морално и интелектуално разложение и ще заживеем добре едва когато скъсаме с него. Преклонена главица сабя не я сече, но високо вдигнатата глава сабя не я достига. Страхът обаче ни пречи да осъзнаем това.
Третият проблем е неразривно свързан с втория – властимащите мишки. Хората, стремящи се със зъби и нокти към властта, но веднъж заели някакъв пост, нямат мъжеството да понесат отговорността за управленските си грешки и простъпки. Същите, които толерират, насърчават и прикриват безобразията на протежетата (слугите) си, а и самите те не остават по-назад. Хората, в чиито ръце властта е като картечница в ръцете на луд човек. Почакайте някой „луд” да излезе насреща им с истината и да призове да им се потърси отговорност – веднага бива заклеймен, очернен и премазан, защото властимащите мишки имат навика да се настървяват не срещу голите царе, а срещу тези, които крещят, че царят е гол, затова и моделите им на управление са крайно уродливи. През годините сме виждали множество подобни лица и неведнъж сме ставали свидетели на жалките им опити да се скрият от журналистите и нелепите им писмени оправдания за безобразия, които не могат да бъдат оправдани по никакъв начин. В този смисъл смятаме, че медиите трябва да подхождат с особено настървение и ожесточение към подобни хора и да ги изправят на позорния стълб за наказание, но и за назидание. Трябва да признаем и че историята познава блестящи журналистически попадения в това отношение.
Последният проблем, над който сме длъжни да се замислим, е безочливото „огорчение” на сливенската болница от „тиражирани в публичното пространство твърдения и внушения… които уронват престижа на болницата”. На по-наблюдателните няма как да не е направило впечатление, че мантрата „уронване на престижа” беше въведена през последните години с две основни цели: да затвори устата на служителите на институциите за нередностите в тях под заплахата от уволнение (да си спомним за доц. Милен Михов и Великотърновския университет); да затвори устата на външни хора – пациенти, учащи, клиенти и т.н. – под заплахата от съд. Изобщо, когато някой започне да се крие и да се оплаква, че му уронват престижа, можем да смятаме подобно поведение за категорично признание на вината му. Ролята на медиите е да обяснят на зрителите, че разкриването на нередности, злоупотреби и престъпления, т.е. истината, колкото и грозна да е тя, е точно това – истина, а не уронване на престижа, и осветляването ѝ е важно, за да бъде излекувано обществото ни от тежките болести, които го убиват. В крайна сметка колко струва една „престижна” опаковка, ако съдържанието е гнило?! Длъжни ли сме да пазим „престижа” на една болница, в която биват измъчвани бебета?!
С две думи, една от основните мисии на медиите трябва да бъде борбата със страха и насърчаването на хората да подават сигнали и да свидетелстват, ако искаме да живеем в здраво общество. Мария Георгиева даде урок на хора с вероятно много по-високо образование и по-добра работа, които никога няма да успеят да я настигнат по морал, достойнство, човещина, будна съвест и смелост – все неща, които са по-важни от титлите, постовете и големите кухи претенции.
