Радан Кънев завършва столичната френска гимназия и право в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От 1994-та до 1998-та година е председател на Българския младежки червен кръст. Впоследствие става съдружник в адвокатска кантора. В периода 2013-2017-та е председател на Демократи за силна България. Две години по-късно е избран в Европейския Парламент, където и в момента е член в групата на Европейската Народна Партия (ЕНП).
Мартин Табаков: Как един човек се изгражда като политик: с помощта или въпреки влиянието на медиите?
Радан Кънев: Много хора в България „станаха политици“ изключително благодарение на системно и тенденциозно благоприятно отразяване на дейността им. Повечето останаха еднодневки, защото това е порочен, дори несериозен модел за изграждане на публично доверие. Всеки може да се излъже да си купи еднократно продукт поради масирана медийна реклама. Но малцина повтарят грешката. Естествено, не можем да пропуснем факта, че един от тези политици изкара половин мандат като кмет на София и почти 12 години като премиер. Явно обаче в случая става дума и за други, много по-сериозни качества и недостатъци, които е проявил в кариерата си.
От друга страна, публичният образ на много политици пострада тежко заради тенденциозно негативни кампании в медиите. Но сериозните политици оцеляха – наранени, но не и елиминирани от политиката и обществения живот.
Накратко – политик се става и се остава благодарение на лични качества, на възгледи, които отговарят на очакванията на част от обществото, на лични жертви и лични успехи. Умението да се общува с медиите, разбира се, е много важно. Но то пак е лично умение. Дори в отровната медийна среда в България, медиите не могат нито да изградят, нито да елиминират сериозен политик.
M.T.: Кой Ви е задал най-трудния въпрос: журналист или избирател?
Р.К.: Жена ми и няколко приятели. Значи – по-скоро избиратели, надявам се. Вотът у нас все пак е таен. Сред тях има и поне един журналист, но не ме е питал в това качество.
M.T.: Американският журналист Робърт Удуърд казва, че „ако интервюираш 1000 политици и ги попиташ дали медиите са твърде меки или прекалено твърди, около 999 от тях ще кажат “прекалено твърди”. Вашият опит с медиите повтаря ли въпросното правило?
Р.К.: Прекалено плахи. Понякога това се дължи на неподготвеност по по-задълбочени политически теми, понякога – на автоцензура или пряка цензура, понякога – на зле разбрана симпатия. В категорията „твърдо-меко“ плахото е по-скоро меко, нали? Значи съм от тези 1 на 1000, които не се оплакват от „твърдост“. Често ми се иска да дам интервю, съдържащо много по-остри въпроси, които обаче да са наистина по същество, да издават задълбочена подготовка – особено когато говорим за външна политика, европейска политика (защото външна и европейска е много различно), конкретно – климатични политики, които засягат всеки бизнес и всяко семейство, но хората просто не знаят нищо за тях. Не знаят, защото медиите също не разбират и съответно – не обясняват.
M.T.: Може ли със своя социален профил, да речем, във Фейсбук, един днешен политик да заобиколи класически медийни канали като телевизията или радиото? Какво дава на един политик социалната мрежа, което стандартните средства за масова информация не могат да му осигурят?
Р.К.: Фейсбук е еднопосочна комуникация. Достатъчно е да погледнеш под един произволен мой статус (минавам на „ти“, познаваме се от тревожно много години), за да констатираш, че никаква „социална мрежа“ няма вече. Съответно – един политик може да стигне до много хора през Фейсбук, да има популярност, доверие, гласове, да получи реална власт дори. Но в такъв сценарий, и той, а и цялото общество, стават жертва на характерните недостатъци на „социалната мрежа“ – склонност към крайности и дори агресия, евтин популизъм, вяра в собственото мнение до степен на самозаблуда и нарцисизъм. А най-лошото е, че самозаблудата и нарцисизмът стават двустранен феномен – и лидерът, и феновете му, нарочно използвам фенове, рискуват да повярват в правотата и дори непогрешимостта си.
Залисани във възможностите, които Фейсбук (а и други подобни платформи) ни дава, изгубихме два основни елемента на демократичната публична политика – критичното интервю и дебатът. Медиите, „стандартните средства за масова информация“, както казваш, са задължителен елемент от представителната демокрация. Фейсбук-демокрацията прилича повече на управление с референдуми – без checks&balances, без коректив. А това е много голям риск за обществата ни, много увеличава опасността от остри вътрешни сблъсъци между непримирими фенски групировки. Не ме разбирай погрешно, не съм краен песимист, просто оценявам рисковете. И в поведението си се опитвам да ги пресрещам – дори на Фейсбук страницата си се опитвам да бъда балансиран, да търся умереност и терен за компромис, да обсъждам възможни различни гледни точки. Това не носи особени ползи, меко казано, поне засега. Но няма да се откажа – вярвам, че когато си убеден в разума на поведението си, това ще се отплати, може би след време.
M.T.: На какво се дължи това, че европейските институции по принцип, ЕП в частност, остават някак далечни, а тяхната дейност, неразбрана от българските граждани?
Р.К.: Досега се притеснявах, че давам много дълги отговори, а сега ми задаваш въпрос за докторат. Ще опитам да отговоря много кратко и малко грубо – защото голяма част от медиите и още по-голяма част от политиците в България са едновременно плашливи и неподготвени. Те самите не разбират процеса, по който Европа взима решения. Той е тромав и тежък и това е неизбежно, когато се търси пресечна точка на интереса на хора с най-различни възгледи в 27 много различни държави. Невинаги крайният резултат ни харесва – и лидерите ни (лидери в големи кавички) предпочитат да замълчат, да скрият, после да кажат, че „Брюксел е решил“. Брюксел е град, а не човек. И там решават хора, и на всяко ниво има представители на българската държава. Но твърде често тези представители – и говоря за политическите представители, не за хилядите българи, които са спечелили конкурс за работа в Комисията например – са опасно неподготвени. Те просто не четат нито достатъчно, нито навреме. За медиите вече казах – рядко са достатъчно подготвени и остри, за да изпълняват корективната си функция към поведението на българските политици.
М.Т.: От данъците, до политиката за сигурност и външни отношения на ЕС – трябва ли да се въведе и разшири Законодателната инициатива на ЕП в тези сфери?
Р.К.: Не съм убеден, че законодателната инициатива е някакво универсално решение, silver bullet на брюкселски английски. Проблемът, който много ясно виждам в ЕП, е безотговорен Фейсбук-популизъм. Съзнанието, че ЕП не решава нищо сам, че винаги окончателният компромис се постига между правителствата в Съвета, създава мотивация за залитане в крайности, които ще се харесат на Фейсбук аудиторията, когато си ги излъчиш на клипче, а и за гласуване в крайности. В сегашния състав на Парламента, особено опасен е левият популизъм и крайното залитане в климатичен популизъм, което е характерно съвсем не само за левите. Парламентът се опитва да създаде земен рай, който после „лошите правителства в Съвета“ да разрушат, за да се стигне до разумно решение. Накратко – парламентът сам подрива авторитета си, и то по опасен начин, като губи чувството за отговорност, умереност, реализъм. Аз самият съм убеден в нуждата от климатични политики, за българските стандарти съм дори крайно „зелен“ за мнозина, в т.ч. за мнозина от хората, които ме подкрепят. Но ако погледнете на ниво ЕП – там съм доста резервиран, законодателната ми дейност търси умереност, реализъм, отчитане на безкрайно различните изходни нива на България и Дания например.
M.T.: Какво Ви е отношението към принципа на единодушие, с което Съветът на ЕС трябва да взема решения, отново в тези сфери (данъците, общата политика за сигурност, та до social security issues)? Трябва ли и тук то да бъде заменено от принципа на квалифицираното или обикновеното мнозинство?
Р.К.: Отговорът ми е – засега единодушието трябва да отпадне във външната политика. Кризата в Украйна е поредният от десетки важни примери, че докато важи принципът на единодушие, Европа няма да има външна политика.
За данъците – според мен е рано. Ще дойде и този ден. Аз съм привърженик на общ европейски данък, но смятам, че той трябва и може да бъде въведен едва когато се постигне единодушие. От друга страна, забелязвам опасна тенденция липсващото общо облагане да бъде замествано с налагането на въглеродни квоти, които тъй като не са данък в тесен смисъл, се въвеждат с квалифицирано мнозинство. Но тяхната цел е друга – да насърчат използването на нови, чисти, собствени и в перспектива – по-евтини технологии. Облагане с въглеродни квоти без технологична алтернатива, е данък по същество. И това е опасен подход.
М.Т.: Междувременно ставаме свидетели на прогресивно увеличаващи се рискове за регионалната ни среда, вследствие на настъпателните действия на Руската Федерация спрямо Украйна. Възможно ли е все още този конфликт между Киев и Москва да бъде разрешен чрез дипломатическия инструментариум? Дипломацията част от „жертвите” ли е в Донбас?
Р.К.: За съжаление, не става дума просто за криза в Донбас, а за пълномащабна агресия от страна на варварския режим на Путин. Съответно, не става дума за рискове, а за реализирани рискове. И системата за сигурност, и икономическата система в Европа са вече безвъзвратно променени. След две десетилетия пожелателно мислене, цяла Европа трябва да си даде сметка за очевидното – в Кремъл властва разбойнически режим, начело с класически психопатичен лидер.
M.T.: Каква трябва да бъде реакцията на ЕС и НАТО, предвид променените обстоятелства на терен в Украйна?
Р.К.: Ситуацията не е променена просто в Украйна, а в Европа. Предстоят години на пренастройване на икономически, енергийни и военни модели. От глупавата, идилична мечта за мирно сътрудничество с Кремъл, към икономическа независимост, изолация на агресора и нова отбранителна философия. Накратко, ЕС трябва да разбере, че раят се отлага. Все още живеем на земята, където повечето властници са агресивни и опасни хора.
М.Т.: Ако в българския парламент е трудно постигането на единна позиция по коментирания казус, ще има ли такава на ЕП?
Р.К.: Надявам се, че НС ще има единна позиция. ЕП – също. Но времето на позиции, “загриженост”, thoughts & prayers, просто отмина. Сега е време правителствата и ЕК да започнат активна подготовка за нова икономическа реалност – трябва просто да се научим да живеем без Русия.
M.T.: След напускането на ЕС от страна на Великобритания имаше една популярна шега, че оттук насетне „The EU now has 1 GB of free space”. Кажете ни с какво се запълни обаче този 1 гигабайт пространство оттогава насам?
Р.К.: В сферата на сигурността не се вижда нищо, което може да замени Обединеното кралство. Надявам се, че тази дупка ще бъде запълнена от … Обединеното кралство. Че след преодоляване на травмата от Брекзит и от кошмарната пропагандна кампания, която съпровождаше и референдума, и преговорите след него, ЕС и ОК ще намерят модел на задълбочено сътрудничество в 2-3 ключови области.
M.T.: Нека използваме това, че имате по-детайлен поглед върху политическите събития в Германия. Очаквате ли промяна, идейна най-вече, в ХДС след избирането на Фридрих Мерц за председател на партията, а оттам и в ЕНП, в която членувате заедно с германската формация?
Р.К.: Забелязвам много пресилени очаквания в тази насока, особено от “alt right” или – както обичат да се наричат напоследък – консервативно-реакционните среди. Един вид Мерц ще се превърне в германския Орбан. Това само показва колко тежко са скъсали с реалността тези хора. Мерц няма да промени отношението на ХДС към единна Европа, даже по отношение на отбрана и външна политика той е много по-амбициозен и от Меркел, и от Шолц. Няма да промени позициите на ХДС, доста умерени така и така, по отношение на правата на гей-двойките например. Няма, и то при никакви условия, да сближи ХДС с АФД, както някои си фантазират. Той ще опита значителна промяна в друга сфера – към връщане на пазара, на свободната частна инициатива, в центъра на икономическата трансформация, на Зелената сделка. Дали ще успее? Надявам се, но не съм особен оптимист. Такава линия ще допадне на либералите в Германия, но при сегашното разположение на силите, това няма да е достатъчно на ниво провинции. И рискува да изгуби властта в отделни провинции. За да бъде такава пазарна политика успешна – а това е изключително важно за европейската икономика – тя трябва да продължи бавното и колебливо движение на Зелените към пазара и към центъра. Дали Мерц е човекът, който ще успее в тази епохална задача – съмнявам се.
M.T.: По времето на управлението на ГЕРБ написахте една дистопия, „1 април 2034“. Сега, когато Бойко-Борисовата партия вече не е на власт, и управлява правителство, етикиращо се като такова на промяната, имате ли готов сюжет за утопия?
Р.К.: Не, публикувах я тогава, но не я написах тогава. 90% от книгата беше написана преди Бойко да „възникне“. В известен смисъл, дистопията ми беше подмамващо оптимистична, защото не предвиждаше този кошмарен феномен. А дали имам сюжет… имам повече от половин книга написана вече, не бих я нарекъл утопия. Но когато се занимавам активно с политика, не пиша литература. Така че – както и предишната – тази книга отлежава за по-добри времена. Възможно е стотиците хиляди ценители на литературата ми (жалко е, че продадох само малко повече от хиляда бройки от предишната книга) да решат да ме изхвърлят от политиката, за да се насладят на следващия ми роман…
Вижте и останалите ни интервюта тук.