„Живееше в Уганда
една маймунска банда,
кра-де-ше тя са-п-у-у-у-у-н!“
(Детска песничка от средата на 80-те години на ХХ. век, неизвестен автор)
През изминалата седмица двама български политици успяха да се вкарат в псевдоскандали, и двата – с лек аромат на престъпления срещу човечеството. Казвам „псевдо“, защото единственото скандално и в двете случки е, че характер на скандал им придадоха единствено и само медиите. В първия случай един небрежен жест на евродепутата Ангел Джамбазки беше превърнат в класическо активно мероприятие, разнасяно чрез същинска ария на клеветата. В другия, глухото премълчаване на менстрийм медиите дадоха възможност подобно изопачаване да извършат политическите опоненти на министър-председателя.
Да започнем от знака с ръка на новия съпредседател на ВМРО. Мисля, че на всички е ясна безобидността на направения жест. Затова кресливият напън да бъде изкаран за нацистки поздрав, е колкото позорен, толкова и комичен. Най-настоятелни се оказаха от бТВ, които бяха поканили за любезно тричане Красимир Каракачанов. Почетният председател на войводите вместо да се обяснява, че Джамбазки няма сестра, беше направил снимков колаж на световни политици, някои от които хванати в кадър с доста добре изпружени десници, и умело постави контравъпроса – дали те имат сестра.
Тъй като снимките са били изпратени предварително, като явно прякото им излъчване е било условие за участието на Каракачанов, водещата Жени Марчева може би смяташе, че е подготвена със страхотния реконтра въпрос – защо, видите ли, когато други вдигали ръка за поздрав, не сме заподозирали нацистки жест, пък за Джамбазки сме заподозрели. Този въпрос ми звучи като вица за жената, която сънувала, че някакъв мъж я гони. След известно преследване, тя усетила, че няма да може да избяга, обърнала се и отчаяно извикала: „Какво искаш от мен?!“. А сънуваният мъж ѝ отвърнал: „Не знам… Нали ти ме сънуваш?“. Каракачанов, с обичайното си изключително самообладание, се въздържа да каже на Марчева, че привиждането на нещо нередно във вдигането на ръката на Джамбазки е или нездраво бълнувание, или откровена поръчка.
Втората случка е самохвалното изявление на Кирил Петков, че военният дикта…, опа – пардон, законно избраният президент на Руанда Пол Кагаме бил похвалил премиера ни за намеренията му за борба с корупцията. Понеже у нас почти нищо не се знае за Руанда, освен че се намира в Африка, поради което принципното усещане е, че вероятно не е добър еталон за сравнение, остана впечатлението, че бушмените (онези от гениалната комедия „Боговете сигурно са полудели“) са ни похвалили за успехите на несъществуващата ни космическа програма. Медиите, които продължават да са изключително снизходителни и меки към Петков, явно си казаха „Опс, Киро дид ит агейн[1] пак някаква тъпотия“ и удобно премълчаха. Това обаче даде възможност на крайните опозиционни елементи да залеят социалните мрежи с пропаганда, от която пък излезе, че министър-председателят ни едва ли не е получил похвала от психопат, извършил стохиляден геноцид. А това не е съвсем така, особено в последната си част. Ще кажете, че в днешни дни всеки би могъл да се осведоми от интернет за истината, това обаче също не е съвсем така. Повечето достатъчно подробни източници все още са достъпни основно на английски, а българите, които са до достатъчна висота англоезични, все още не са чак толкова многобройни. Проверката на поне два, по възможност – повече, източници, също е абсолютно задължителна. Така ролята на българските медии за сложни въпроси, като кой е Пол Кагаме и каква е била неговата роля в руандийския геноцид, остава безценна. А тази история е изключително поучителна, включително заради зловещата роля на една медия в събитията, станали известни като 100-те дни на ужаса, затова ще се опитаме да я разкажем.
Имало едно време една страна в Африка, страната на хилядата хълма. В нея, като във всяка друга страна, откакто се е завъртяло колелото на историята, имало два вида хора. Те говорили един и същи език, имали еднакви привички и култура, и всички били подвластни на онзи най-страшен „опиум на народите“ – християнството. Едните обаче притежавали земята и едрия добитък, ще рече – средствата за производство, т.е. били един вид „капиталисти“. Другите разполагали само със своя труд, който „капиталистите“ употребявали (разбирай – „експлоатирали“), т.е. те били „пролетариат“. „Капиталистите“ в тази страна се наричали тутси, а „пролетариите“ – хуту. Както навсякъде и във всяко време, тутси били малцинство, а хуту били огромни безпросветни маси. В резултат на това, че тутси, разбира се, живеели по-добре, постепенно се развили дребни физиологически разлики – тутси били малко по-високи и кожата им била в една идея по-светъл оттенък на кафявото. Ясно било обаче, че разделението помежду им било само класово, не и расово.
През 1884 г. в столицата на Втория Райх се провел конгрес, на който страната на хилядата хълма била дадена на германските империалисти като протекторат. И тук източниците се опитват да ни убедят, че именно германците били тези, които за първи път определили хуту и тутси като расово различни, защото разбира се, че всичко, свързано с раси, може да идва единствено и само от Германия и никога никоя друга западна страна никога не е имала стройно развити теории за расово превъзходство, нито е водила 5-годишна гражданска война по такъв повод. Ние обаче ще проявим критично мислене и ще отхвърлим тези претенции, тъй като системният „научен“ расизъм – евгенетиката, в края на ХІХ. век още не бил никак модерен, а и знаем, че империите рядко са се интересували от етническата принадлежност на населението си, стига то да е съставено от предани поданици на кайзера. Съответно много по-вероятно е до този момент, бидейки вековно изграждан елит, тутси да са били по удобни и по-подходящи, като образование и управленски опит, поради което германците, вечни прагматици, предпочели да ги употребят за администратори на протектората, носещ вече името Руанда.
През месец май 1916 г. се случило нещо знаменателно. Злите представители на Втория Райх били изгонени и на тяхно място дошли едни мили, симпатични хора, любители на пържените картофи и гофретите. Това били белгийците. Тук вече източниците са категорични, че именно носителите на името на галското племе белги били тези, които разрешили въпроса за расовата разлика между тутси и хуту веднъж завинаги. Евгенетиката вече била последен писък на псевдонаучната мода и руандийците били отличните опитни мишки, чрез които да бъдат доказани постулатите на този нов „връх“ на човешкото познание. След внимателни замервания на ръст, размери на черепа, широчина и дължина на носовете и оттенък на кожата, за нула време новите колониални господари успели да установят принадлежността на всеки един руандийец, или към „расата“ тутси, или към тази хуту. Доволни от този ненадминат никога и от никого повече „успех“, хората, чиято столица днес е горд домакин на институциите на Европейския съюз и на неговите постмодернистични либерални политики, издали на руандийците паспорти, в които записали кой какъв е, като по този начин тутси могли да придобият още повече привилегии, а хуту били безжалостно хвърлени да работят до смърт на белгийските кафеени плантации.
Минали се около 40-тина години и светът отново се променил. На това, което вършели изобретателите на пържения картоф в Руанда, вече не се гледало с добро око и международната общност започнала да настоява народът на хилядата хълма да получи независимост и да решава съдбините си по вишегласие. Последното означавало неизбежно вземане на властта от значително по-многобройните хуту и тъй и станало през 1962 г., което накарало стотици хиляди тутси да избягат в съседните Бурунди и Уганда. Настанали тежки времена за тутси и подобно на нашите хъшове, угандийската емиграция започнала да подготвя въоръжена съпротива. За това им помогнала изключително много проведената през 80-те години на ХХ век, собствена на Уганда гражданска война, в която тутси се включили на печелившата страна, което им дало влияние и подкрепа от официалната угандийска власт. В този конфликт получил бойното си кръщение и големият фен на Просто Киро Пол Кагаме.
(Четете втората част на статията в сряда)
[*] Заглавието на статията е вдъхновено от биографичния игрален филм „Проповедникът с картечница“, разказващ за американския пастор Сам Чайлдърс, неговата хуманитарна работа в Уганда, северна съседка на Руанда, и битките му в защита на сираците от Южен Судан.
[1] От английски, в преносен смисъл – „Киро пак направи нещо нередно“,
Изображение: Фейсбук
