В деня на любовта, 14 февруари, българският министър-председател употреби българските медии също както правеха предшествениците му. Той им преразказа един документ, който повечето от тях не бяха виждали, а те повториха преразказа му дословно и без сянка на съмнение във верността му.
Става дума за доклад от испанските “служби” (неясно кои точно) за разследването по т.нар. случай “Барселонагейт”, в който противници на бившия министър-председател Бойко Борисов твърдят, че е купил на своя любовница къща в Барселона за 5 милиона евро, използвайки подставени фирми и лица, т.е. чрез пране на големи суми пари с неясен произход. Както многократно досега в шестгодишната история на случая, Борисов отрече обвиненията и заяви, че “претоплянето” им цели да отвлече вниманието от реалните проблемите на страната.
Няма да обсъждам тази история по същество, защото смятам, че в нея има твърде много неизвестни, за да се формулират твърдения. Тема на тези редове е медийното ѝ отразяване в България. В деня на поредното ѝ “избухване” бях дежурен и успях да го проследя хронологично. Още преди Кирил Петков да я потвърди пред репортери и в отделно интервю за бТВ, тя излезе в най-малко два популярни информационни сайта, които твърдяха, че имат испанския “доклад”. Слагам кавички, защото не съм сигурен, че това е точната дума за този документ (или е справка, както твърди Виктор Димчев тук). Много интересно обаче, преразказвайки го, една от тези медии не ползваше преки цитати, а някакъв друг източник. Защо, след като го е имала?
Пресцентърът на МВР отрече да е разпространявал документа и ако повярваме, че негови копия са стигнали до медии у нас, това значи, че е имало нелегално (ако е класифициран) или неофициално (ако не е класифициран) целенасочено изтичане.
Развитие по “Барселонагейт” е новина от обществен интерес, която не може да бъде пропусната. Към нея обаче професионалният и отговорен пред публиката си журналист трябва да се отнесе критично. За съжаление, нищо такова не видяхме в материалите на повечето медии по темата. Те просто преразказаха или цитираха преразказа на премиера. Нямаше и дума на съмнение в неговата вярност, пълнота и обективност.
Като се има предвид твърдението на МВР, че не е разпространявало документа, е логично да се предположи, че огромното мнозинство от българските медии не го притежават. И правилно – може да съдържа оперативна информация. Ако обаче е вярно, че все пак някои български медии го имат, възникват въпроси около етичността и надеждността на такъв начин на осведомяване.
Медиите цитираха открай докрай какво им каза Петков за т.нар. испански доклад, но никоя от тях не каза: “Покажете ни го” или „Дайте ни го“, или „Публикувайте го“. Изглежда приемат за нормално да публикуват нещо, което нито са чували, нито са виждали. Никоя от тях не подчерта, че това е версия на една от страните в историята, която не може да бъде независимо потвърдена. Иначе всички тези медии гордо се самопровъзгласяват за коректив на властта. В същото време (няма да кажа като какви птици) повтарят безкритично всичко, което тя им каже и някои дори се опиват от мисълта, че участват в т.нар. „промяна“. Всъщност, наистина участват, както са участвали във всички подобия на промени досега – като стойки за микрофони.
Българските медии обичат да плачат над окаяното положение на своята свобода, но истината е, че главният им проблем е окаяното положение на техния професионализъм.То позволява на заинтересовани страни да им отнемат много лесно свободата и това е за сметка на цялото общество.
Случаят с “Барселонагейт” е илюстративен за това как един чисто професионален проблем може да стане и политически. При конкурентния натиск и тежките икономически условия, в които оцелява, българската журналистика може лесно да бъде използвана като “пощенска кутия” заради дълбоко вкоренената в нея култура на повтарянето. Колкото по-бързо и по-дословно повтаряш, толкова по-голям професионалист си. Това е култура много удобна както за издателите, така и за политическата класа. Те обикновено са еднакво заинтересовани между тях и публиката да няма активен, мислещ компонент, а възпроизвеждащо устройство.
Но професионалната журналистика не е повтаряне на чужди думи. Тя е разказване на истории. Огромното мнозинство от ятото репортерки и репортери, които тичат по събития, не умеят да разказват истории. Защото никой не ги учи. И няма кой да ги учи.
За да разкажеш история, трябва да мислиш първо за публиката си и за това дали тя ще ти даде вниманието си и дали ще ти повярва. Типичният български журналист мисли за шефа си и за заплатата си. Той или тя чинно възпроизвежда цитати, а не ги ползва като потвърждение на разказа си. Цитатът, зад който репортерът се крие, подменя неговия разказ, подменя неговия критичен поглед и неговата отговорност пред публиката.Той казва: В един доклад пише, че еди-кой си е направил еди-какво си. А не: Министър-председателят твърди, че в един доклад, който аз не съм виждал, пише еди-какво си за еди-кого си. Опитах се, но не можах независимо да потвърдя, че това е вярно, защото …
Трагедията не е само в това, че става дума за ерзац журналистика, за пишман журналистика. Трагедията е, че тази журналистика отглежда съответна публика, която иска още от същото, безкритична, лесно манипулируема. Ако България е такъв рай за фалшивите новини, не са виновни нито Путин, нито Пеевски, нито Бойко Борисов, нито “мафията”, нито “олигархията”. Виновникът е посочил още Валери Петров в безсмъртната си поема “Репортаж за трите хаш” (някой некадърник наш) – в случая – медиите.
Тези, които са учили сериозно история на европейската и северноамериканската журналистика, знаят, че българската днес много прилича на тях през XVIII и в началото на XIX век. Тогава вестниците все още са били придатък на политическите партии и на бизнес интересите.Те са били именно трибуни на политически и търговски интереси и въплъщение на културата на повтарянето.
Холандецът Марсел Брурсма, професор по история на медиите в университета в Грьонинген, описва това много добре в своя статия за “американизацията” на европейския печат, която започва едва в края на XIX в. от Великобритания*.
“Когато журналистите са отивали, облечени в манти и цилиндри, да отразяват парламентарни дебати, съдебни заседания или други официални събития, те не се фокусирали върху активно събиране на информация. Те просто записвали казаното от официалните лица и възпроизвеждали публичната реч в своите статии. Започвали например с откриването на заседание от председателя, след което докладвали за изказванията на последователните оратори и завършвали със закриването на заседанието от председателя. Читателите трябвало сами да намерят новините, ако имало такива”.
Ето с този архаичен маниер на прединдустриални вестникари днешните български медии ни разказаха за поредния епизод от “Барселонагейт”. Независимата, критична журналистика се ражда в с т.нар. “пени прес”, евтин масов печат, който се финансира само от продажбите си, т.е. разчита само на доверието и интереса на публиката, а не на партийната или търговската субсидия както дотогавашните вестници.
Именно в този печат, първо през 30-те години на XIX век в Америка, след това през 80-те години на същото столетие и в Европа, историята заменя протокола, репортерът става разказвач, а не стенограф и това има куп други последствия. Например оформлението със степенувани заглавия и илюстрации заменя “нишковидното свързване”, при което колоните на вестника се пълнят последователно (като „наденица”) с протоколно съдържание по реда на пристигането, понякога дори без заглавия, а само с графични елементи, разграничаващи отделните дописки.
В дигиталната епоха българската журналистика не е минала докрай през тази еволюция. Последната е видима в техническите средства и формати, във външната форма, в претенциите за „професионализъм“, но всъщност много журналистически глави, знания и умения все още остават най-малко 200 години назад. И, извинете, поне за това Пеевски не виновен.
* Broersma, Marcel. Americanization, or: the Rhetoric of Modernity. How European Journalism Adapted US Norms, Practices and Conventions, The Handbook of European Communication History, 2019
Изображение: бТВ
