„Трябва да премахнем всички вестници; не можем да направим революция със свободна преса. Вестниците са инструменти на олигархията”, това гласят думи, приписвани на Че Гевара. У нас такъв дебат – до колко медиите са притежание на олигархичните кръгове и неколцина бизнесмени, отдавна е спрян. И не защото няма издания или четящи и мислещи хора, а защото самите медии загубиха своя тренинг да бъдат не просто критично настроени, но и да дават повече храна за размисъл на своите читатели.
За медийната ситуация в страната се сетих от новина за излизането на нов седмичник на нашия медиен пазар – в-к „Филтър”. Вестникът ще излиза всяка седмица и в него, поне на първо четене, основните теми ще са преди всичко от политическия спектър и живот в страната. Ново издание в страна, намираща се на 112 място по свобода на словото в света, е добре дошло. Всяка нова медия всъщност е добре дошла, особено на българския медиен пазар, който вече десетилетия бива съсипван.
Вестниците, които са гръбнакът на журналистиката не само у нас, но и по света, са медиите, които са най-потърпевши не само от овладяването от определени кръгове на журналистическото перо, но и от постепенното дигитализиране на медиите, което обезсмисля публикуването в хартиени издания. Днес масовият читател не чете на хартия новините си. Научава ги веднага от своя телефон, без да знае, разбира се, дали източникът на информация е проверен или е fake news.
И въпреки че основен дебат за медиите няма, то поне от години се говори за свободата на печата и неговото финансово съществуване. Медии като „Стандарт” и „Сега” бяха принудени или да фалират, или да преминат на друг режим на работа – от ежедневници да станат седмичници. Впрочем някой спомня ли си за „Новинар”, „Преса” и „Тема”? Свиването на пазара на медиите води до по-слаба конкурентност между изданията, а от своя страна, това създава добра почва за монополизиране и тенденциозност в публикациите. На Запад хората са си решили проблема с умиращите вестници, като са направили специални програми, които да финансират излизането на независими издания, или читателите отделят своята лепта за съществуването на вестниците. Готови ли сме да даваме по 1 лв. месечно за някое издание? Съмнявам се.
Но да се върнем на темата. Създаването на нов седмичник дали би запълнило нишата, отворила се след финансовата криза и фалирането на КТБ, която завлече със себе си редица медии, финансирани чрез заеми от нея? Безспорно, както вече казах, създаването на нова медия е добре дошло. Но какво ново можем да видим? Седмичниците би трябвало да се опитват да дадат оценка на събитията, които са преминали през нас като поток от информация. Те трябва да допринасят с повече аналитичност, да публикуват коментари или да запознават публиката с истории, разследвания, да се опитат така да се организират, че да успеят да привлекат вниманието на аудиторията, която и без това чете малко. Да насочват погледа към проблеми, които трябва да бъдат незабавно решени, а не просто да констатират за съществуването им. Да дават и трибуна на онези, които има какво да кажат и да застанат за това зад думите си, а не да публикуват анонимки, доноси и да създават интриги. Жълтият привкус на повечето издания (особено печатни) обаче отдалечава грамотните и интелигентни читатели, а липсата на аналитичност и коментари по актуални събития, губи и малкото желаещи да следят медийния поток у нас.
Проблемът на повечето вестници у нас е и това, че някои от тях (не всички, разбира се) не желаят или не могат да стъпят смело на медийния пазар в интернет пространството. Ограничават се с аудиторията, която чете на хартия, но която за жалост все повече намалява, включително и по естествени причини. Медиите ще ги има, стига да бъдат достатъчно адаптивни към променящата се среда. Романтизмът (особено по отношение на печатните издания) е само за онези, които могат да си го позволят.
Наблюдава се също ситуацията, в която журналистиката (преди всичко в България) се превръща повече в PR, отколкото в реална такава. Спомням си веднъж, че в една от медиите, в които списвах рубрика, стана въпрос как да се отрази новина за намерен умрял плъх в известна верига супермаркети. Проблемът беше, че веригата магазини бе основен рекламодател на изданието, но читателите изпращаха гневни писма за нередности в храните и годността им, на същата тази верига, като искаха проблемът да бъде разгледан и коментиран, а съответните агенции и институции да бъдат сезирани. Накрая все пак скандалът бе отпечатан, но името на веригата магазини така и не бе споменато. Така и вълкът бе сит, и агнето цяло, както се казва.
Това е просто пример за нещата, на които всички групово се възмущаваме, но в крайна сметка не противостоим. В медиите има и друг проблем, дори по-голям от изброените вече. Какво може да е по-страшно от цензурата, ще попитате. Автоцензурата. Това е моментът, в който искаш да зададеш въпрос или да напишеш коментар, но се спираш, защото знаеш, че той няма да се хареса. Кой постъпва така? Репортерът се автоцензурира, за да си няма проблеми с редактора. Редакторът се автоцензурира ( по посочените причини) със зам. главния редактор. Заместник главният редактор също се автоцензурира заради главния редактор, който пък от своя страна се автоцензурира, за да бъде в добри отношения с управляващи, политици, бизнесмени и рекламодатели. Смъртта на журналистиката у нас започна, когато медиите започнаха да се автоцензурират. И тук критиката е и към журналистите, които позволиха медиите да бъдат заличени, а журналистиката да се превърне в скъпоплатено хоби, каквото е рисуването, свиренето на цигулка или пък катеренето на скали. Да си журналист вече не е престижно, защото у нас няма критерии за това кой е журналист и какво е медия. Всеки е журналист и всеки сайт – медия. Всеки пише, а от нищо не разбира, както пееше един певец и шоумен, а понастоящем политик, в една песен. И докато това е така, докато не се създаде нормален регулатор, който да определя кой може да се нарича журналист и коя медия да бъде такава, докато не разбере аудиторията, че ако тя не финансира доброволно медиите, ще го направи някой олигарх, докато се автоцензурираме от страх да не загубим позиции, дотогава и ще бъдат медиите ни зависими и несвободни.
