„Само образованието може да ни даде сигурност срещу политическите машинации. Извън този ковчег всичко е потоп.“
Хорас Ман
При демокрацията има въпрос (подобен на този за яйцето и кокошката), касаещ ролята на политиците за моралното състояние на обществото. Двете възможни тези са влияние от горе надолу и обратното – влияние от долу нагоре. Можем да наречем първата теза „елитарна“, а втората нека да бъде „народняшка“.
Казано съвсем накратко, „елитарната“ теза е азбучната истина. Властта е нещото, което развращава, всички знаем народната мъдрост, че рибата се вмирисва откъм главата. Съответно, поне на пръв поглед, „народняшката“ теза, че покварата идва отдолу, че управленците и техните нрави са представителна извадка на моралното състояние на обществото, изглежда невярна. Още повече, че „елитарната“ теза е съвършената индулгенция – за всички страдания на добрия народ е виновен лошият елит.
Но нека да помислим, възможно ли е сливане, синтеза между посочените две тези. Може ли те да са свързани така, че да образуват т.нар. взаимоподхранваща се примка. „Тези „горе“ правят далавери за милиони, какво толкова, ако взема една двайсетачка рушвет?“, казва си катаджията. Същото е в главата и на онзи, който му я дава. „Ако министри дават държавни ресурси на концесия срещу „ресто“, защо да не направя същото и аз?“, мисли си мениджърът в голяма компания, който трябва да сключи договор с външен доставчик на някаква услуга. Утре обаче всеки един от тях може да бъде избран за депутат, министър, шеф на комисия, на агенция, в борда на голямо държавно предприятие. Вече вкусили от забранения плод, лесно бихме се досетили какво следва. И ето така се получава взаимоподхранващ се цикъл: пошли политици развращават обществото, развратеното общество възпроизвежда по-пошли политици, които го развращават още повече и то възпроизвежда още по-пошли политици.
Към тези мисли ме наведоха две събития от миналата седмица. Първото – създаването на новата временна парламентарна комисия за обсъждане на промени в Конституцията. Темата логично фокусира медийно внимание, като независимо дали специално поканени (например Мустафа Карадайъ, „Панорама“, БНТ) или не (например Томислав Дончев, „Тази събота“ по бТВ) по нея, въпросът намери и ще намира място в политическите интервюта.
Второто събитие беше участието на президента Петър Стоянов в „Панорама“ този петък, по случай 25-та годишнина от неговата решителна роля за това БСП да откаже поемането на първия проучвателен мандат за съставяне на ново правителство след оставката на кабинета „Виденов“. И не толкова участието на президента, колкото носталгичният отзвукът от него.
Като се надявам да не изпадам самият аз в изкривена представа, че „едно време“ нещата са били по-добре, намирам, че политическият дискурс в медиите е в значителен упадък. Конституционната тема ми позволи с тревога да забележа, че управляващи и опозиция са на едни и същи позиции по редица теми с изцяло популистки характер. Например от изказването на Христо Иванов в парламента и споменатото интервю на Томислав Дончев се установява единомислие по темата „индивидуална конституционна жалба“. Тази идея е повече от опасна, тя има за цел да стъпи върху факта, че Конституционният съд е единствената институция, която показа устойчивост срещу протеклите в последните 30 години дегенеративни процеси, поради което конституционната юрисдикция се ползва интуитивно с определено ниво на обществено доверие. Надушили това народонастроение, политиците се спускат върху него от всички страни, несъмнено – за да го злоупотребят, като чертаят розови химери за КС в ролята на универсалния арменски поп, който да реши всички проблеми – както на всеки гражданин, така и на обществото като цяло. Всъщност това, до което би се стигнало, е заливане на съда с оплаквания, и то до такава степен, че всякаква негова смислена дейност да бъде блокирана, като енергията на конституционните съдии ще се окаже погълната основно от писане на мотиви за недопустимост на подадените „индивидуални“ жалби. Даже съм готов да се обзаложа, че ще бъдат над 99% от тях.
Със сигурност на повърхността ще изкристализират и други теми, а в един момент ще стигнем отново до бройката на депутатите. Може и наистина 240 души да са повече от необходимото, но самоцелната редукция на състава на парламента, и то единствено въз основа на аксиоматичното твърдение, че народните представители са „много“, може да доведе само до извода, че идеалното число е нула. Темата за мажоритарния избор като че ли загуби пара, най-вече защото за разлика от другите две, мажоритарният избор е нож, чието обратно острие е по-остро, той може да нанесе много повече поражения на интереса на всяка една парламентарно представена партия, отколкото ползи може да донесе със своя популизъм. Затова тя е годна за употреба само от извънпарламентарни субекти, но с оглед на това, че през последната година станахме свидетели, ако не на откровено самоубийствени действия, то поне на тежки политически самоосакатявания, човек вече не може да бъде сигурен.
Основният проблем е, че само в рамките на въпроса за конституционни промени има поне дузина теми, всяка от които е достатъчно значима, че да заслужава свой собствен отделен медиен дебат. А такъв няма. Въпросът се коментира общо и повърхностно, при това основно от партийните лидери, т.е. без политическите сили да бъдат приканени да извадят напред своите конкретни експерти, които да отстояват тезите си с рационални, а не с емоционални аргументи.
В „Панорама“ Карадайъ заяви, че предложенията на ДПС били консултирани с бивши конституционни съдии, но е голословно, когато самата партия не изважда експерт, който да защитава предложенията. В крайна сметка позоваването на авторитети е логическа грешка, сродна с атаката над личността, т.нар. „ад хоминем“. Следователно не може номиналният лидер на ДПС, математик и икономист по образование, да бъде представителят на тази партия, който да е поканен изрично по темата „изменения на Конституцията“. Същото важи и за зам.-председателя на ГЕРБ Томислав Дончев, макар че неговите дипломи по философия и журналистика го поставят в по-добра позиция. Всъщност въпреки практически нулевия си юридически стаж[1], може би Христо Иванов е единственият политически лидер, който медиите могат да имат предвид като валиден гост по темата.
Преди време, в сутрешния блок на „Нова“ бяха поканили Искрен Веселинов, депутат от ВМРО и член на конституционната комисия в 44-то НС, която трябваше да разгледа внесения през лятото на 2020 г. проект на ГЕРБ за нова Конституция. Стана дума и за компетенциите, както на Веселинов, така и на другите членове на комисията, доколкото се оказа, че измежду тях няма нито един утвърден конституционалист. Чест прави на представителя на воеводите, който чистосърдечно каза, че може наистина да не са особено компетентни, но това е най-доброто, което 44-ят парламент може да предложи, каквото и колкото е избрал народът – такова. Добре, но нима това не е „народняшката“ теза? Тезата за кофти материал, от който неизбежно произлизат кофти произведения на политическата действителност.
Ако се върнем към приетото в началото, че и двете тези са верни и се намират в синергическа взаимовръзка помежду си, то тогава лесно можем да разберем, че в ръцете на медиите е инструментът за спиране на профанизацията на народа. Медиите са контрольорите на обществено-политическия дискурс. В момента в политическото съзнание е загнезден образът на метафоричната баба Пена от Горно Нанадолнище. Модерният политик смята, че ако баба Пена не може да разбере тезата му, то тогава тази теза е прекалено сложна. И изглежда, че медиите също влизат в този стил, но ако целият политически дискурс се води на такова опростенческо ниво, нима тогава обществото не би вървяло в посока да усредни своето ниво някъде около това на баба Пена. А от едно такова общество наистина не може да се очаква да възпроизведе капацитети, особено във властта.
В ръцете на медиите е да решат дали да продължат по тази наклонена плоскост или ще започнат да поднасят стойностно съдържание, смислен и задълбочен дебат. Именно реакцията на интервюто на Петър Стоянов показва, че промяна в насоката на този дискурс е крайно необходима, включително и защото неговите думи: „Фабриката за илюзии трябва да затвори своите врати!“ звучат по-актуално, отколкото към момента на изричането им преди четвърт век. Медиите трябва да изберат дали самите те да бъдат фабрика за мечти, хранеща розовите химери и възпроизвеждаща безбройни баби Пени, или да са строители на едно, ако не съвършено, то със сигурност по-малко профанизирано бъдещо общество. Ах, тези медии!
[1] Пълната липса на юридически стаж е причината, поради която всички практикуващи юристи имат повече опит от лидера на ДБГ, но никой не би могъл да има в пъти повече опит от него, тъй като няма как да бъде извършено деление с нула. Поради липсата на интерес от страна на самия Иванов да се позове на краткото си пребиваване в адвокатурата, вероятно поради доста позорното отписване след пълна липса на реална практика и няколко дисциплинарни наказания за неплатен членски внос, този формално наличен негов юридически стаж не следва да бъде вземан предвид.
