Интертекстуалността представлява оформянето на текст, повлияно от друг вече съществуващ текст/текстове.[1] Може дори да стигнем по-далеч в постмодернистичното твърдение, като заявим, че напълно уникални текстове не съществуват и всеки нов обект всъщност цитира или поне е вдъхновен от предишен такъв.
Терминът „Интертекстуалност“ е въведен от Юлия Кръстева през 60-те години на миналия век, макар като ненаименувана концепция да се появява преди това, най-вече в лингвистиката на Фердинанд дьо Сосюр.[2] Френският критик Лоран Джени дефинира разликата между явни и „скрити“ интертекстуални форми.[3]
Явните са лесни за изброяване – те включват директно цитиране, референции[4], отбелязване на идеите (като предишния параграф), имитация, алюзия, асоциация, пастиш, та чак до директно плагиатство.
Скритите са далеч по-нюансирани и дори можем да ги определим като семиотична хипертекстуалност. Накратко – всяко произведение на човешката дейност е повлияно от предхождащите го, затова разбирането и оценяването му са възможни само в контекста на предишните изживявания и житейския/културния опит. Именно тук следва и друга идея, взета назаем от критиката на сър Роджър Скрутън за преследването на красотата[5] (главно в изобразителното изкуство). „Диснификацията“ на изкуството го прави конвейерно и еднакво, залага неотменим стандарт, общоприет кич, излизането от който е трудно, почти невъзможно. В редките случаи, в които това се случва, се рискува да се завие до другата крайност – деконструкция на самата причина за съществуването (на текста, изкуството и всичко останало) – красотата.
Какво, за Бога, ме касае този теоретичен буламач?
По принцип – нищо, a на практика – всичко. Дори да приемем, че преситеното състояние на създаване на текст винаги е било е хипертекстуално, стъпило на тези преди нас, като образ на скрита интертекстуалност, следва да разгледаме явните му форми.
Технологиите, конкретно Интернет, постигнаха почти пълна демократизация на информацията и съдържанието. Изпървом списъците за електронни бюлетини, след това „блогосферата“, а през последните години – социалните мрежи. Вече всеки може да си каже всичко. За съжаление се оказва, че казаното не е особено… за казване.
Текущото положение, въпреки всички изумителни инструменти, позволяващи създаването на буквално всичко с един-два клика (докосвания на екрана), всъщност не довежда до оригинално съдържание. Достатъчно е средносрочно прекарване на време във фейсбук например, за да видите един и същ текст / изображение / видео поне по два пъти. Оставяме настрана традиционното в България палаво отношение към интелектуалната собственост (каквато номинално и според общите условия на повечето социални мрежи, написаното в тях НЕ Е), но дори уж собственото съдържание е банално и повторяемо. Често дори неумишлено, а в някои случаи можем да говорим за напълно несъзнаване на това какъв е проблемът с плагиатството.
Нека да разгледаме и най-новата популярна социална мрежа – ТикТок. Точно както навремето си взимахме Плейбой заради статиите, разбира се, така и регистрацията в нея беше само за нуждите на настоящия материал… обещавам!
Дори извън съществуването на т.нар. трендове[6], „дуети“ и „съшиване“ на едно и също съдържание, тенденцията на развлечението и липсата на оригиналност е на съвсем друго ниво. Може би наистина, защото използването ѝ е изключително просто и лесно, цялото видео съдържание се излива в ТикТок. Цялото видео съдържание не само от собствените мултиплатформени канали, но и от всички други типове медии – от Нетфликс, през ефирни телевизии, та чак до други мрежи като YouTube.
Оставяме настрана и праволинейното „да си направим канал с клипове от Шоуто на Слави“ или подобни. Това, което би трябвало да минава за оригинално съдържание, е… човек, говорещ пред камера, със звук от някой стенд-ъп комик. Друга разнообразна категория, особено в България – да преведем от някой английски инфлуенсър банален скеч, достоен за варненската трупа „Тутурутка“ или Робин Кафалиев на родния език.
Ще кажете – да такива има навсякъде, а дори гореспоменатото шоу има съмнителни взаимоотношения с интернет фолклора и хумористичното народно творчество. Добре, нека да видим „високото съдържание“. Това са именно класациите с факти, директно идващи от Wikipedia (ама тази със simple English). Преди няколко дни в „Стани Богат“ директно ни беше демонстрирана огромната разлика между знание и копи-пейст на факти, събрани от другиго. Първото, всъщност е фундамент на всяка оригиналност – без разбиране е невъзможно съзидание на оригинален обект.
Не, нека не съдим твърде строго „инфлуенсърите“. Все пак това е основна мечта на повече млади американци, например. Докъде стигнахме – от космонавти, към хора, които разопаковат кутии пред камера. Тяхната трагична безполезност се корени доста по-дълбоко.
„Стопанският и интелектуален елит на нацията“
Нека разгледаме конкретно ситуацията в България. Както неколкратно сме споменавали, т.нар. интелектуален елит е безкрайно посредствен и идейно провинциален. Ако оставим STEM областта настрана, в хуманитарните специалности случаите на собствени идеи са безкрайно малобройни. Всяка една разработка е интертекстуална функция на нещо, което е вече наложено като наратив „на Запад“ (преди „на Изток“). Либералната (а преди комунистическа) кастрация на позволените мнения и разработки е проблем дори в самата метрополия, а в провинцията излизането извън доминантния дискурс е немислимо. И на практика никога не се случва. По един и същ начин академичния „елит“ изказва взаимнозаменяеми тези, че на практика авторите също стават такива. Сменете автор на текст в DW Български с друг автор в същия сайт и ви гарантирам, че никой няма да забележи.
Стигнахме и до медиите. Ах, тези медии! (това съм задължен от редакцията да го напиша поне веднъж някъде към края, така че – дръжте се, малко остана!). За медиите, опитващи се да наложат „високия стил“ на журналистика току-що говорихме, на практика те не предлагат абсолютно нищо оригинално, но за сметка на това го предлагат по много.
Таблоидните (да го кажем – средното ниво) напоследък са почти изцяло с поведение на фейсбук клошари. Т.е. събират интересни изказвания на видни (и все по-често невидни) инфлуенсъри и ги публикуват като собствено съдържание. И дори не говорим за дребни сайтчета-еднодневки, а за сериозни, установени и дългогодишни медии. А вече описахме доколко съдържанието в социалните мрежи може да се определи като „оригинално“.
Като казахме „сайтчета-еднодневки“ стигаме и до най-бутафорното изкривяване на улеснението от технологиите. Вече всеки със зли очи и (неголеми) технически способности (вижте, вижте – скрита интертекстуалност!) може да си създаде набързо сайт, да му сложи малко реклами от Google и да го рекламира съвсем евтино във Фейсбук. А съдържанието – 99% от работата може да се свърши от несложен скрипт за копиране от информационните агенции и други сайтове. Free of charge, of course – потърсете секция „за нас“ следващия път като ви излезе някой нов „новинарски сайт“ и ще видите, че зад него няма никого. Трагичната истина е, че най-много оригинално съдържание имат… сайтове за фалшиви новини, тъй като то поне трябва да бъде измислено от някого.
Победилият постмодернизъм
От фейсбук клошари, през автоматизирано препубликуване, та чак до копирани 1:1 чужди видеа, постове и съдържание. Технологиите са инструмент, който трябваше да демократизира създаването на съдържание. И го направи!
Обаче се оказа, че количеството определено не означава качество и колкото повече съдържание се създава, толкова е по-еднакво и безсмислено. Макклуънското „средството е посланието“ се изврати до крайна форма – защото средството вече е всичко, а посланието дори не е необходимо. Реалността на победилия постмодернистичен интертекстуален „елит“.
[1] За необходимостта на настоящия материал – всъщност интертекстуалността може да се отнесе до всички обекти дело на човека – картини, музика, филми и т.н.
[2] Intertextuality, Allen Graham, Routledge 2011
[3] Пак там
[4] Като тази
[5] Beauty, Roger Scruton, Oxford University Press 2009
[6] поради липса на точно описваща дума на български