Политиката се променя. С нея се променят хората, технологиите, средствата за въздействие. Промените са неизбежни. Обществата се трансформират, стават все по-хетерогенни и сложни за разбиране. Цялата тази сложност на политическия пейзаж задава нови предизвикателства пред политическите партии, едни се радикализират, за да привлекат вниманието, други се превръщат в отявлено популистки, някои пък въобще изчезват.
Защо се случва всичко това? Заради глобализацията, потребителското мислене и свръх-индивидуалистичната природа на западните общества, които несъмнено разбиха представите за колективното, общото – онова, което ни свързва? Или заради кризата на политическото лидерство, което все по-рядко е склонно да излъчи модел отвъд лустросания типаж Трюдо, Макрон или комичния Джонсън, Тръмп. Всички тези причини имат своето основание за очевидните проблеми на политическите партии, които в търсене на себе си потъват все повече и повече в дълбоките води на популизма.
Всичко това обаче нямаше да бъде така забележително без влиянието на медиите, като към тях прибавям Фейсбук и Туитър. За да разберем как всъщност медиите променят политическите нагласи на гражданите, а те на свой ред трансформират политическите партии, ще направя опит да покажа как стари и нови медии работят в особена колаборация по разгръщането на популизма.
Редица изследвания показват, че хората с популистки нагласи и конспиративно мислене имат различни медийни навици от останалото население и често търсят информация предимно в интернет. Обикновено дори оставаме с впечатление, че интернет е родил популизма. Проследявайки обаче политическата история на популистите с обществено влияние, виждаме как формирането на техния образ не е станало без участието на телевизията и по-малко на радиото и пресата. Оказва се, че телевизията има особена добавена стойност за катализиране на популизмите.
Нека вземем за пример Найджъл Фараж. Мнозина биха си казали, че той е изцяло продукт на новите медии, тъй като те му позволиха да се развихри до такава степен, че да повлияе на мнозина да гласуват с „да“ за излизане на Великобритания от ЕС. Истината обаче не е съвсем такава. Неговата политическа кариера изгрява през 90-те, когато се обявява срещу подписването на Договора от Маастрихт. В продължение на десетки години работи под слогана „Искам живота си обратно“. Между другото с подобно мото „Искам държавата си обратно“, днес (бел. ред. на 30.11) се кандидатира за президент на Франция крайнодесният Ерик Земур, дългогодишен публицист и журналист. Политическият облик на Фараж се оформя десетки години: преминава през кариера на партиен лидер, боец срещу целия естаблишмънт, радио водещ, приятел на Тръмп, другар на Путин, въобще пъстър образ, умело влезнал и в британската поп култура. През 1999 година той отбелязва първия си изборен пробив, благодарение на малка промяна в избирателната система, която улеснява по-малките партии да печелят места.
Това е преломният момент за неговата политика, тъй като най-накрая получава достъп до всички телевизионни студиа. Анти-ЕС риториката започва да изпълва британския телевизионен ефир, като редица опитни водещи неусетно попадат в този капан и умело възпроизвеждат евроскептицизма. Фараж не се задоволява с националните граници и търси трибуна и другаде. Така той става известен за света през 2010 година, когато нарича тогавашния председател на Европейския съвет Ромпой „нисък банков чиновник с харизма на влажен парцал“. Лидерът на третата по големина британска партия изрича тези думи не къде да е, а от сърцето на Европа – Европейския парламент. Именно тази негов акт го превръща в абсолютната звезда във Фейсбук, някои казват дори, че се разпространявал като вирус.
Давам Фараж за пример, за да покажа, че безспорно популистките нагласи се усилват благодарение на интернет, но превръщането им в истински влиятелни и широкоразпространени дискурси не става без помощта на телевизията. Тук бих искала да отбележа, че редица он-лайн медии, с ниска достоверност на информацията, придобиват влияние не само заради своята алтернативност, но и заради пропуските на утвърдените медии.
През 2019 година излиза едно оксфордско изследване, което показва влиянието на различни медии при усилването на популистките нагласи. Един от изводите прави впечатление: макар най-честите опасения за възхода на популизма да се преписват на он-лайн медиите, когато става дума за новини, хората с популистки нагласи предпочитат да се информират от телевизията. Това изследване показва също така, че влиянието на популистите драстично е нараснало през последните години и то заради достъпа на редица антисистемни политици в обществените медии.
Един от последните примери у нас, който доказва донякъде тази теза, е възходът на партия „Възраждане“, чийто лидер набра допълнителна популярност именно през телевизионните си участия. Фейсбук, за разлика от Туитър, е по-предпочитаната среда за популистите, тъй като ФБ е по-масов, по-народен, и генерира съдържание въз основа на предпочитанията на своите потребители, докато Туитър стои по-елитарно, обикновено там са позиционирани утвърдените медии, където по-рядко проникват фалшиви новини и конспиративни теории. Историята познава и изключения, едно от тях е Тръмп.
Парадоксално е дори как това се случи. Преди години имах уникалния шанс да говоря с член на екипа на бившия вече американски президент. Посъветвал Тръмп, разказва ми той, да туитне „Обявявам своята кандидатура за Президента на САЩ“. Туитър, сметнал той, ще е нашият компас. Спечелим ли там, печелим навсякъде. За по-малко от час профила на Тръмп бил бомбардиран от милиони поздравления и нови последователи.
Е, популистите нямат граници – дали ще се вихрят в традиционните, дигиталните, елитарните или алтернативните – все медиите ги продуцират. Спреш ли им достъпа, спираш им влиянието. Интернет медиите са особено опасни, тъй като позволяват непрестанното нарушаване на нормите, а безкрайният поток от фалшиви новини и конспиративни теории водят до разрушителни последици за демокрацията. Въпреки това, без да се усетим, сме приели поведения и роли в политиката, които преди време сме смятали за немислими, нарушаваме базови правила без да ни мигне окото, изобщо зоната на приемливото политическо поведение до такава степен се е разширило, че ражда думи и действия, които ни разделят, атомизират ни, съсипват устоите ни. Нека само помислим колко омраза и обида, храната на всеки популист, можем да излеем помежду си в интернет. А способни ли сме да направим същото в живия живот?!
