Д-р Иван Иванов е роден във Велико Търново. Завършил е магистратура по социална и клинична психология в СУ „Св. Климент Охридски” и е доктор по политически науки от Нов български университет. Преподава в катедра Психология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” и е един от създателите на магистърската програма Политическа психология към Университета. Практикуващ психолог и психотерапевт. Народен представител в 43-ото Народно събрание.
Мартин Табаков: Когато става дума за медиите, автоматично разбираме “mass media”. Това, че средствата за масова информация се отнасят към широките колективи, e шансът или проклятието на медиите?
Иван Иванов: „Ако кажеш нещо, другият човек ще го чуе, ще го осмисли и ще ти върне послание“. Това е в основата на човешкото общуване, което формира личности. Такива бяха традиционните медии, които търсеха многообразието на гледната точка и покриване на различните интереси на хората. Съвременните медии търсят да промиват мозъци, за да продават и да влияят консуматорски.
Обикновено при хората чувствата доминират над разума. Днес тези хора търсят преживяване и достъп до потребление, и доказателства за собствените си вярвания, а не обективен и критичен прочит на случващото се. Случва се, защото имаме провал на съвременното училищно и университетско образование. За медиите обаче това е шанс да печелят от зрители и реклама, но не и да налагат ценностен авторитет и да отразяват философията на живота.
Медиите днес не информират безпристрастно, те интерпретират пристрастно. И това създава възможност за манипулация. Затова смятам, че тази ситуация изглежда като временен шанс за медиите, но е проклятие за тях в дългосрочен план.
М.Т: По принцип е прието, че наличието на плуралистични медии е предпоставка за „отглеждането” на гражданското общество. Кажете ми обаче все още ли връзката между медиите и гражданската култура е еднопосочна, т.е. медиите спомагат формирането на активна политическа култура? Не наблюдаваме ли много примери и за обратното днес, когато медиите по-скоро „отдръпват” вниманието на гражданите от себе си?
И.И: Медиите по дефиниция имат свобода да избират съдържание и модел, чрез който да стигат до зрителя. Има две задължителни изисквания обаче към тях – да не злоупотребяват с чувствата и достойнството на хората и да не прескачат отвъд общоприетите морални принципи. Как обаче това се регулира – ами като при децата. Подаваш стимул, детето реагира, след това ти му връщаш кое е правилно и кое от това, което чувства, има значение.
В този смисъл, смятам, че връзката медии – гражданско общество трябва да е двупосочна, но отговорността за качеството на тази връзка е на медията. Тя е авторитетът, който подава съдържание, а гражданите реагират. Ако обаче тя не отразява добре чувствата и нагласите на публиката, те търсят други авторитети. И тук проблемът не е само в липсата на подходящо съдържание или гледни точки, а в способността на медията да получава и да дава обективна обратна връзка. Така че, посоката е от еднопосочна, комуникацията да става все по-двупосочна.
Даже понякога и самите граждани е добре да влизат в ролята на микро-медии, които захранват със съдържание работата на медията-майка. В този смисъл, съвременният медиен плурализъм не е в богатството на гледни точки, т.е. различната експертиза, а в богатството на точки (на различни места, от които се предава съдържанието).
М.Т: Каква е връзката между тълпата и телевизията? На кого е майка и на кого е мащеха телевизията?
И.И: Първо да направя уговорката, че сборът от отделните зрители не създава тълпа. Всеки зрител има възможност индивидуално да отреагира или асимилира това, което му се поднася от телевизията.
Тълпата обикновено се случва на живо, където има сбор от хора, и там индивидът се разтваря в групов и безграничен Аз (по Густав Льобон), в който няма правила и съзнание за отговорност. В този смисъл, телевизията играе ролята на подбудител на определени процеси и тя може да създаде тълпа при пристрастно отразяване на събитията. Както и да направлява тълпа, която е вече на улицата, чрез начина, по който се отразява нейното поведение. Така че телевизията може да бъде едновременно и майка, и мащеха за зрителите, в зависимост от начина, по който отразява обществените процеси. И така пречи или подпомага социалната промяна да се случва спокойно или кризисно. В резюме, телевизията е мащеха, когато се подменят факти или се правят погрешни внушения, защото така се развращава и подклажда животът на тълпата. И майка, когато информацията се поднася обективно, с внимание и грижа за чувствата на хората (и така те функционират като осъзната група от личности).
М.Т: Защо изглежда така, че вестниците, радиото и телевизията, а сетне и социалните мрежи, не само че не разпръснаха тълпата, а като че ли създадоха такива условия, че тя да се уголеми?
И.И: В момента тече процес на пренасищане на хората с информация и гледни точки, което им създава ментално объркване и когнитивен дисонанс. Едновременно с това, всеки активен човек, чрез възможността за интензивна обратна връзка влияе върху плътността на посланията на медиите и това допълнително създава объркване.
Днешните медии са много реактивни – много бързо дадено събитие се отразява, асимилира и отреагира, често за сметка на обективността и качеството. Бързината на реакция и ефектността на новината стават фундаментално изискване за работа на журналистите. Като прибавим и факта, че днес всеки гражданин с телефон може да стане репортер, става ясно, че масмедиите трудно успяват да асимилират и управляват информационния поток. Струва ми се, това са част от причините, отнесени към медиите, които влияят за повишаване на тревожността на хората и за дифузното генериране на гняв и недоволство и към властта, и към държавата по принцип.
М.Т: Хосе Ортега-й-Гасет нарича масовия човек „коруба на човек”, т.е. субект, който е „един и същ”, ерго може да бъде всеки. Toва значи ли, че и медиите ни, бидейки масови, са „едни и същи”? Можем ли да ги наречем „коруба на медии”?
И.И: Масовия човек всъщност е индивид, който има „социална маска“, чрез която живее в общността. Но, когато попадне сред по-голяма група от хора, тези маски често падат. Това не означава, че социалният човек е в своя „коруба“, просто неговото социално-„маскирано“ поведение започва да се движи от други процеси. В психологията ги наричаме групово-динамични процеси. Там въпроси като власт, конфликт, конформизъм, близост, принадлежност, интимност стават ключови. В този смисъл, медиите, бидейки масови, ако се занимават с въпросите, които вълнуват пребиваващия в групата човек, всъщност стават адекватни на социалните тревоги на масовия човек. И не бих ги нарекъл „коруба на медии“, а социално адекватни или неадекватни в зависимост от фокуса и начина, по който осмислят груповия живот на човека.
М.Т: Екзистенциализмът е един от най-преките пътища между философията и психологията. Кажете ми каква е връзката между тревожността, този общ знаменател на философите и психолозите, и медиите? Източник на тревожност ли са медиите?
И.И: Тревожността – като част от вътрешния свят на човека – се е трансформирала постепенно от природен импулс за опасност и оцеляване към психично състояние, коeто цели да подбужда и регулира взаимоотношенията на човека с обкръжението. Всъщност способността за удържане и преработване на тревогите правят дивия човек по-цивилизован. Обикновено това се случва през т.нар. сублимация (по Фройд), т.е. креативно отреагиране на напрежението. Вторият начин е чрез известна авторепресия над тревожните импулси, посредством изискванията на морала, правилата и нормите.
Ако този механизъм обаче не сработва добре, човек изпада в плен на екзистенциалната или соматично изявена депресия. Именно в способността на медиите да преработват креативно базовите тревоги на хората и най-вече да придават смисъл на техните основни вълнения, виждам връзката на психологията, философията и медиите. Според мен медиите няма как да не формират тревоги, поради това че информират за опасности, свързани с живота на хората. Но те преди всичко е необходимо, чрез креативната си и смислова функция, да рехабилитират несигурността на зрителите.
М.Т: Ако ми позволите такава провокация: може ли телевизорът да е психотерапевт? Неслучайно питане, с оглед на това, че все още достатъчно много хора се „лекуват” според съветите от екрана…
И.И: Да, възможно е, но това е „псевдолечение“, нещо като автосугестия. Телевизията може да има забавна, информационна или развлекателна функция, но преди всичко тя кара зрителя да преживява. Само да съпреживяваш обаче или да получаваш универсални съвети не е достатъчно, за да решиш проблема си. Чрез телевизията можеш да разбереш за него, може да бъдеш насочен, може и да си въобразиш „лечение“, но за да се излекуваш, е необходима взаимовръзка между конкретни хора. За да има лечение, трябва да има лична, интимна (в социалния смисъл на думата) конфиденциална връзка. В този смисъл, ако телевизията, чрез новите технологии дава възможност за интерактивност и някаква форма на създаване на лична връзка, то тя може и да започне да лекува. Но само с гледане и то от позиция на дистанциран зрител няма как да се лекуват човек или група от хора.
М.Т: Страдат ли българските медии от патологии и ако да, от какви?
И.И: Когато медията няма програмна концепция и открито публично лице, а посланията й са микс от взаимно изключващи се тези, може да се допусне, че това е шизофренно поведение, което обърква ценностно и смислово зрителите. Когато медията не се води от обществената си отговорност, а от собствени си интереси и личната си изгода, това е вид поведенческа асоциалност (девиантност), която насилва и злоупотребява със зрителя. Като цяло изневери ли една публична медия на обществената си функция да информира и обективно да отразява, и я подмени с пропаганда, демагогия или ценностен разврат, то хроничната диагноза е – дезинтеграция и „корупция“ на работната задача.
М.Т: Брайън Солис, дигитален антрополог, казва, че социалните мрежи са повече въпрос на социология и психология, отколкото на технология. Съгласен ли сте? Какво бихте посъветвали студентите ви, когато те боравят със социалните мрежи: да гледат на тях като на извадка от хора, като на интеракция между Аз-ове или като на дигитален свят?
И.И: Социалните мрежи са културен феномен, чрез който хората могат воайорски да наблюдават и – едновременно с това да имат усещане – че се включват в обществените процеси. Технологията е инструментът; преживяването и достъпът до участие е съдържанието на комуникацията в социалната мрежа. Чрез самите мрежи обаче могат да се променят две базови характеристики на човешкия континиум – времето и пространството. От „тук и сега“ – характерно за живото общуване – се отива към „там и тогава“. Това създава почти приказна или магическа ситуация, в която се фантазират роли, действия и влияния. Социалните мрежи са гранично (в психопатологичния смисъл на думата) явление, което едновременно може бързо да взривява и бързо да потушава. Моите студенти са насърчавани да ползват всички дигитални технологии – те са възможност за по-ефективна комуникация и обмен. Но и са предупреждавани, че по отношение на общуването няма нищо по-важно от живото субект-субектно отношение, в което трудно може да подмениш автентичното чувство, мисъл или усещане.
М.Т: Вие сте преподавател, работещ в много интересно поле, в което психологията и политологията контактуват помежду си. С уговорката, че не можем да ощипваме целокупния ни социум от приноса на всеки един професионалист, а и с доза хумор като за финала на разговора ни, то кажете ни според вас от кого има нужда нашето общество повече: от по-добри психолози или от по-добри политолози?
И.И: Паскал дьо Сютер в книгата си „Лудите, които ни управляват“ задава един базов въпрос – политиката ли подлудява политиците или просто „луди“ хора влизат в нея. И доказва, че и двете тези са валидни. Т.е., ако мога и аз шеговито да отговоря на въпроса ви – с повече психолози в политиката има шанс да решим проблема с лудостта в обществото. Всичко в живота е политика – от начина, по който общуваме и вземаме решения в семейството – до посоката, в която върви държавата. Политиката се прави от хора с мисли, чувства, нагласи, вярвания и амбиции. В този смисъл, крайно време е да мислим за политиката като за психо-социално взаимодействие в групи, организации и общности, чиято цел е да подобри начина, по който се вземат решения и се управляват интересите на хората в България. С тази цел и инициирах създаване на магистърска програма по „Политическа психология“ във Великотърновския университет. Мисля, че с психологично компетентни хора в политиката, тя ще стане едно по-нормално и спокойно място. Та краткия ми отговор е – обществото има нужда от добри политически психолози, а не само от добри политолози или клинични психолози.
Изображение: Дарик Радио
Вижте и останалите ни интервюта тук.