Не успяха да минат и 3 дни откакто вестник „Труд“ беше натирен от редакцията си и ето че и сайтът „Биволъ“ обяви, че е подложен на злонамерени действия, целящи да засегнат и да възпрепятстват неговата работа като свободна медия. Освен фактът на посегателството, общото между двата случая е, че както срещу „Труд“, така и срещу „Бивол“, действията са предприети под претенцията за спазване на някакъв предвиден в закона ред.
В интервю за радио „Дарик“ главният редактор на „Биволъ“ Атанас Чобанов съобщава, че търговското дружество „Еврохолд“ е предявило срещу сайта иск за вреди на стойност от 1 милион лева. Това дружество преди време беше проявило мераци да закупи опериращото в западната част на страната електроразпределително дружество „ЧЕЗ“. В крайна сметка бяха изнесени публично, широко, и от много медии, някакви данни, че имало някакви нередности, след което сделката така и не се състоя. Според предоставената от Чобанов информация, от „Еврохолд“ претендирали, че публикации на сайта са довели до обезценяване на акциите на дружеството на борсите, от което били претърпени вреди.
В САЩ такъв вид искове не само, че са добре познати, но дори си имат собствено име под формата на акронима S.L.A.P.P., което ще рече на наш език „Стратегически иск срещу публичното участие“. Английската дума slap пък на български се превежда: като глагол – пляскам, удрям шамар, като съществително име – плесница, шамар. Идеята е, че ищецът обикновено е икономически значително по-мощен субект и като такъв няма толкова за цел да спечели делото, колкото да причини чрез него на ответника най-малкото неудобства, а най-много – фалит и преустановяване на дейността. Обект могат да бъдат различни организации, различни могат да бъдат и поводите, но най-често целта е да бъде сплашена някоя критична към ищеца медия и да ѝ бъде запушена устата. Тази цел може да бъде постигната по различни начини, като в САЩ основният минус са разноските за правна защита срещу иска, които в огромна част от отделните щати не се присъждат, независимо от това дали в крайна сметка ответникът спечели делото.
У нас, посоченият ефект много по-често се постига чрез мерките за обезпечаване на иска, които съдът може да наложи по инициатива на ищеца, като най-ефективната мярка е запорът на банковите сметки. В конкретния случай „Еврохолд“ може да поиска сметките на „Биволъ“ да бъдат запорирани до сумата от 1 млн. лв. Срещу това съдът следва да постанови „Еврохолд“ да внесе депозит, един вид обезпечение на обезпечението, който ще е поне 100 – 200 хил., може и повече, но такава сума едва ли е проблем за дружеството. А бъде ли внесен депозитът, съдът няма да има друг избор, освен да издаде на „Еврохолд“ обезпечителна заповед и съответно сметките на „Биволъ“ да бъдат запорирани. Всичко това вече може и да се е случило. При липса на сметки, сайтът ще остане с ограничени възможности да обслужва задълженията си, съответно е възможно да изпадне в неплатежоспособност и оттам – в несъстоятелност, т.е. да фалира.
За никого не е тайна, че „Биволъ“ е враг на т.нар. „статукво“ и въпреки усилените си опити, въплътени в доста чобанските „подвиквания“ на Чобанов във Фейсбук към старите и нови светлоносци на т.нар. промяна, сайтът гравитира именно към и около прогресивистките сили, най-вече към „Демократична България“, но и другите, които предстои в следващите дни да станат статукво. И в това няма нищо лошо, даже напротив. Слово може да има само когато то е предхождано от убеждения, които да изрази. Безидейното говорене е празнодумство, нищо повече от словоблудствие, което като всяко блудство е грях. Ако приемем излаганата от прогресистките сили теза, че вестник „Труд“ е на страната на „статуквото“, то тогава сайтът „Биволъ“ е точно в противоположния „лагер“. В случая обаче не е важна разликата в убежденията и линиите им, а общото помежду им: че и двете са медии, срещу които се извършва посегателство, завоалирано и представяно като претенция, облечена в законност, но всъщност имаща за цел тяхното техническо (чрез лишаването от редакция) и икономическо (чрез запор на банковите сметки) унищожение или поне принуда да се откажат от убежденията, от насоките си и от поддържаните от тях журналистически линии.
Уви, не минаха и три дни откакто писахме, че удари ли камбаната за една медия, и на това не бъде дадено отпор – категорично, повсеместно и солидарно – от всички медии, скоро ще чуем още траурен камбанен звън. И ето че – „ДРЪН!“, „ПЛЯС!“, камбаната бие отново, а „Биволъ“ може само да съжалява, че не подкрепи колегите си от „Труд“, когато трябваше, когато това не беше просто нужно, а задължително. Точно затова, без оглед дали ни харесват или не маниерът, възпитанието или убежденията на „Биволъ“, без оглед има ли и каква е политическата насока на статиите във вестник „Труд“, ние няма да пропуснем да посочим с пръст всяко едно посегателство срещу свободата на словото, да се възмутим от него и да го обявим за недопустимо. Всичко това ще направим, ако щете и от собствен интерес. Ах, тези медии! – ако не са свободни, с противоречиви убеждения и със собствени възгледи, за нас тогава не би имало какво да коментираме.
Изображение: Дарик радио
