Журналистиката трябва да бъде критикувана

Михаил Дюзев е роден на 2 септември 1975-та година в София. Завършва културология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 2000-та г. Той е български журналист, имащ опит във всички големи медии в страната. Водещ на сутрешния блок на националното Дарик Радио – „Дарик Кафе“, както и на предаването „Пресечна точка“ по Нова телевизия.

Мартин Табаков: Водещият на сутрешния блок на Дарик Радио – „Дарик Кафе”, очевидно не може без две неща: кофеин и новини. Кое ви горчи повече в последно време: кафето или новините?

Михаил Дюзев: За съжаление, новините винаги са ми горчали повече от кафето. Може да прозвучи помпозно, но аз започнах кариерата си работейки с новини. Бил съм репортер, новинар. Но никога не са ми били „вкусни” драматичните вести.  При все, че съм бил възпитаван от тази школа, която твърди, че този тип информация – с трагичния елемент, предизвиква най-много внимание. Моят вкус към новините по-скоро се определя от влечение към международните теми – не само политически, но свързани и с науката.

Иначе кафето отначало го пиех с много захар. Никога не съм си представял, че ще го консумирам без. Докато един ден, поради настойчивите молби на един мой приятел, който се занимава с кафе, опитах без захар. От въпросния ден насам, вече 10 години, го пия чисто и съм върл противник на захарта в кафето.

М.Т.: И без това лекарите щяха да ви забранят захарта. Но кой ще ви откъсне от новините…

М.Д.: (смее се). Справих се със захарта в кафето, справям се и с горчивите новини. Впрочем с всички колеги от екипа на сутрешния блок на радиото се опитваме да не даваме превес на „горчивата” или „тъмната” част на новините.

М.Т.: Тъй като споменахте, че вие имате афинитет към международните новини, кажете ми обаче има ли към тях такъв интерес в България, колкото е този спрямо вътрешно-политическите?

М.Д.: Кратко и ясно, не. Но това не значи, че международните новини не трябва да бъдат представяни. Аз съм работил във водещите медии в страната и във всяка една редакция, в която съм имал участие, когато съм предлагал дадена международна новина, обикновено отговорът е бил в духа на „ама това не се гледа, хората не се интересуват от това”. Зрителите ги вълнува друго – трагичния инцидент, катастрофата.

Но понеже в „Дарик кафе” имам доверието и свободата да правя това, което аз считам за важно и интересно, драматичните, трагичните новини минават точно като такива – като новини и не повече от това (освен ако мащабът им не изисква допълнително отразяване). В радиото се опитваме водещото да не е драматизмът в новинарския обмен, а да гледаме на света от друга, по-различна гледна точка.  

М.Т.: Това впрочем прави впечатление, когато се сравняват сутрешните блокове на радиата и на телевизиите. Ако в телевизията рано сутрин сериозността и трагичността са по-силно застъпени, то в радиото, включително в „Дарик Кафе”, има по-ярко изразен развлекателен елемент. Всъщност прав ли съм и ако да, откъде идва тази концептуална разлика?

М.Д.: Да, действително има такава разлика. Дарик „Кафе” още със създаването си бе замислено, включително от нашия програмен директор Константин Вълков, като контрапункт на сутрешните телевизионни блокове. С уточнението, че радио и телевизия в един и същи часови сегмент не могат да бъдат конкуренти в България (радиото е много подценявана медия в нашата страна конкретно).

Но ние имахме свободата да направим такъв проект, който да „обърне разговора” в посока, различна от публицистиката, която върви в сутрешните телевизионни блокове. Т.е. при нас има много спорт, време, трафик. И гости, които са по-различни от това, което повелява злободневието. Оттук и разликата между радио и телевизионната програма. Всичко това не значи обаче, че загърбваме важните теми.

М.Т.: От миналата година сте водещ и на „Пресечна точка” по Нова тв, където хора с не просто различно мнение, но гости, имащи различно професионално поприще, коментират даден кръг от теми. Това със сигурност е направило анализите по-интересни, но направи ли ги и по-качествени?

М.Д.: Предаването е във втората си година. Ако в началото „напипвахме” пулса му – как ще се случва, как ще изкристализира – то днес се убеждавам, че форматът няма нужда да бъде променян. Верни сме на първоначалната идея, която бе да съберем в студиото трима души с различен професионален профил. Например: политолог, спортист, актьор (което значи, че следващата седмица гостите ще бъдат с друг профил). Те не са с еднакъв поглед, компетенции, светоусещане в живота. А ние им даваме темите за деня, които трябва да бъдат коментирани. И почти винаги чуваме от гостите: „Аз не съм специалист по тази тема, но аз мисля, че…”. Тук „но”-то е важно.  Защо да не разберем какво мисли един актьор, да речем, за процеса на съставянето на правителството? Това би било интересно.

М.Т.: Но личното мнение на един актьор би ли било също толкова достоверно, колкото би било това на експерта, когато коментирате съставянето на правителството? Все пак разговорът се води в една гледаема телевизия, а не върху хоризонта на масата. 

М.Д.: Понякога разговорът и коментарът в „Пресечна точка” приличат на разговора на маса. Събрали се едни трима души, които може да са приятели или не, но коментират нещата, които вълнуват всички нас. Може би понякога малко повърхностно. А усещането ми от зрителите, благодарение на обратната ни връзка с тях, е, че те оценяват точно това: могат да видят разговор, подобен на този, който те водят, но в национален ефир.

Типът интервю, водено от журналист с гост (или както е клишето в редакциите, с „говорещите глави”), не се харесва на зрителя.

М.Т.: Значи ли това, че „Пресечна точка” се опитва да избяга от този класически формат, в който журналист задава въпрос на експерт? Кога се случва по-добре акуширането на истината (по Аристотел): в разговора между журналиста и госта или в този между самите гости?

М. Д.: Аз мисля, че двата стила на работа не се взаимоизключват. Но за мен на първо място, най-важен е разговорът тет-а-тет. Аз и ти стоим един срещу друг и коментираме тема, опитвайки се да достигнем до някаква истина, свързана с нея. Ако в този процес ние сме си обменили достатъчно тежки аргументи, които да ни провокират да се замислим допълнително, значи разговорът е бил качествен. Това няма как да бъде заменено от нещо друго: независимо дали разговорът се е провел в студиото или извън него.  

Но не бива да се отрича и правото на модератора (в случая моя милост в „Пресечна точка”) да се опитва да „подхлъзне” един или друг гост, така че той да се отпусне и да провокира друг събеседник, докато двамата коментират дадена тема. Т.е. все още не можем да извадим от формулата журналиста.

М.Т.: А случвало ли ви се е вие да бъдете „подхлъзван” от ваш гост или да бъдете манипулиран от него?

М.Д.: По-скоро смятам, че аз манипулирам гостите си. Но го правя така, че те да не разбират. Оставям ги да мислят, че ме манипулират. И тук медийният опит на госта, който си мисли, че е „врял и кипял” в подобни изяви, може да го подведе.

М.Т.: Каква цел си поставяте с „Пресечна точка”: да бъдете забавни или полезни на зрителите си?

М.Д.: Телевизията си иска своето. Тя желае визия, атракция, шоу. Неслучайно описанието на предаването го определя като публицистично шоу. Фактът, че се опитваме да извадим хора от професионалните им обувки и да ги сложим в други, е достатъчна предпоставка за шоу. Пък и когато коментираме важни теми от деня.

В същото време от „Пресечна точка” са излизали и новини, тъй като в предаването са участвали хора с такива професионални профили, така че техните коментари да имат силата да произведат новина.  

Следователно, мисля, сме постигнали симбиозата между забавността и полезността.

М.Т.: Ставате изключително рано сутрин (за Дарик), прибирате се вечер (след Нова Тв). Как издържате, кое ви мотивира да имате подобен режим?

М.Д.: „Любопитен ли си? А към какво си любопитен?”. Това са въпросите, които задавам на всички стажанти, с които съм работил, и на бъдещите мои колеги, които тепърва ще се развиват в професията. Нямаш ли любопитство към света, към всичко около нас, не би станало добър журналист от теб. Това ме кара да ставам по тъмно и да се прибирам по тъмно.

М.Т.: Ако любопитството е движещата ви сила, защо не станахте философ тогава?

М.Д.: Аз съм завършил Културология в СУ „Св. Климент Охридски”. Може би това е част от обяснението. Това, което ме движи, е любопитството. Аз съм любопитен.

М.Т.: В разговора ви с Иван Стамболов в сутрешния блок на Дарик стигнахте до консенсус, че радиото е „котило”. Остава сега да уточним котило на какво: на професионалисти, на екстраваганти или на обикновени особняци? На какво е котило Дарик?

М.Д.: Дарик е котило на свободомислещи хора. За всичките си години тук аз не познавам думата цензура или „това трябва да се каже така за този”. Тук просто нямам такъв опит. Дарик Радио дава възможност за култивиране на свободата на изразяването в синхрон с журналистическите стандарти.

М.Т.: Водил сте кинопредавания и рубрики, но за кратко. Откъде тази криза на вниманието към киното в България – заради неговото качество в последно време или просто в страната ни няма реален пазар за такава журналистика?

М. Д.: Много хубава тема е тази за киното и особено за българското. Имам щастието, времето и възможността да говоря в сутрешния блок на Дарик за кино. При това, колкото си поискам.

Проблемът на българското кино е липсата на критика. Всеки човек, свързан с киното, когато ми дойде на гости, казва: „Няма пари”. Аз пък му казвам, че няма критика.

Изобщо в нашето общество имаме проблем с това да си кажем един на друг: „Пич, това не си го направил добре”. А той да попита евентуално: „Защо мислиш така?”. Ние не стигаме до този разговор.

Затова и аз много харесвам този жанр, който правите в „Ах, тези медии!”: конкретната вгледаност в колегията. Аз също понякога критикувам един или друг колега. И тогава ме питат: „Ти защо си позволяваш да говориш така срещу друг журналист?”. Но аз не говоря срещу колега, а просто смятам, че нашата работа трябва да бъде критикувана. Трябва да можем да си казваме един на друг, в рамките на гилдията, как си вършим работата.

М.Т.: Все пак изобличаваме грешката, а не човека. Но знаете, че това е много трудна за правене дистинкция.

М.Д.: О, разбира се. Границата е много тънка. Но това трябва да се прави, в интерес на гилдията е. Затова, моля ви, напишете критична статия за „Дарик Кафе” и „Пресечна точка”.

Автор на снимката: Людмил Кърджилов

Вижте и останалите ни интервюта тук.

Последвайте ни във фейсбук:

Сподели:
Default image
Мартин Табаков

Мартин Табаков е магистър по История на философията от СУ „Св. Климент Охридски” и доктор по политически науки от НБУ. Специализираните му интереси са свързани с турската вътрешна и външна политика, както и с процесите в Близкия изток. Автор е на редица аналитични коментари в българските медии. Работил е като съветник към Политическия кабинет на Министъра на външните работи на България.