Кирил Петков пред Мария Цънцарова в интервю без пропуски

Добрата новина не е новина. Заглавието продава. Журналистът е повече от държач на микрофон. Интервюираният трябва да бъде (непрекъснато) провокиран. Сензацията е медийно попадение. Скандалът – също. И така нататък, все в този дух.

Със сигурност всички тези твърдения могат да бъдат подкрепени с множество примери от медийното пространство. Възможно е обаче да се произведе стойностна журналистика и без да се следват горните постулати. Може да звучи невероятно, но се случва (понякога).

Пример за това бе интервюто на съпредседателя на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков в „Тази събота и неделя“ по бТВ от 5 декември. Водещата Мария Цънцарова не се стремеше да следва гореописаните правила. Напротив, някой дори би предположил, че е създала медиен комфорт на госта си, но по-внимателният анализ показва, че това не е така.

Водещата в никакъв случай не бе агресивна, даже в първите минути се създаде впечатление за симпатия към интервюирания, но въпреки това тя „го разходи по конспекта“, както е редно. Спокойно, без резки прекъсвания и без да „задава отговори“, Цънцарова произведе един доста полезен журналистически продукт, с най-вероятния бъдещ премиер на България.

Това, че в интервюто нямаше провокации и скандал, не означава, че на Петков му бяха спестени неудобните въпроси, които зрителите очакваха. Попитан бе и за казуса с Ваня Карагенева (ДКК), и за евентуалното вдигане на максималния осигурителен доход, и за „среднощната среща“ в централата на БСП, и за бъдещите персонални назначения (тук на два пъти се акцентира върху името на Корнелия Нинова, като председател на парламента и като възможна номинация за министър на новото министерство на държавните предприятия)… Също така, по правилата на журналистиката, му бе направена и забележка за възможна „скрита реклама“. По навик, следейки интервюто, търсех пропуск – важен въпрос, който да остане незададен. И, поне за себе си, не намерих такъв. Единственото, което бих добавил, ако бях на мястото на водещата, е да поставя ребром въпроса: „Как ще реагирате, ако от БСП номинират за министри кадри от кабинета „Виденов“? Вместо доста по-предпазливото: „Ще връщате ли номинации?“.

Да видим сега как се представи гостът.

Кирил Петков на няколко пъти заяви, че няма да споменава конкретни имена за постове, тъй като „преговорите още не са финализирани“. И звучеше убедително, без да показва нито притеснение, още по-малко раздразнение.

Идеята всеки министър да си подбира сам екипа (вместо досегашната коалиционна практика министър от една партия да има зам.-министри от другите партии) беше обяснена аргументирано – „да няма оправдания с еди-кой си зам.-министър“. С прости думи, което в повечето случаи е успешен подход към масовата аудитория.

Друг е въпросът, че аргументи има и в полза на вече споменатата обратна практика. Става дума за това, че когато екипът на едно министерство бива изграждано само от представители на една формация, то това може да доведе до злоупотреба с властовия ресурс. Понеже, в рамките на самата изпълнителна власт, няма да има кой да осъществява контрол върху нейната дейност. Ако министърът и заместник-министрите, както и политическият кабинет – от техническите сътрудници, през парламентарния секретар, съветниците, говорителя (ако има такъв), до началник-кабинета – са всички от една партия, то е много трудно да си представим как това ръководство на ведомството ще контролира само себе си. А това означава, че законодателната власт, като ултимативния контролиращ орган, ще има повече работа и ще трябва да наблюдава още по-зорко, когато разглежда изпълнителната. В този дух бе и забележката на водещата, че подобно конструиране на изпълнителната власт би довело до „монополизиране на цели сектори“ от определена партия.

Иначе Петков успя, ако не да неутрализира, поне да смекчи основните упреци към предложението за вдигане на максималния осигурителен доход. Тезата, че МОД не просто се вдига, а се актуализира спрямо средната заплата, може да бъде сериозно дебатирана относно нейния икономически ефект. Това обаче е извън настоящия анализ, който разглежда медийната страна на нещата – поведение и внушения. От тази гледна точка, Петков просто „върна топката“ в полето на своите опоненти.

На политика му бе по-трудно на въпроса относно желанието да бъде сменен главният прокурор Иван Гешев. Той се позова на обективната реалност, че за реализацията на това е необходимо конституционно мнозинство (тоест парламентарна подкрепа от ГЕРБ), но как това се е възприело от аудиторията, би било интересно да се разбере.

(Тук по-внимателни наблюдатели „хващат“ една фактологична неточност – намерението Инспекторатът да оценява Висшия съдебен съвет, което явно се разминава с ролята му. Това обаче убягва както на самия Петков, така и на водещата, а също и на пишещия тези редове, тъй като никой от тримата не притежава необходимите юридически познания).

Гостът звучеше най-неубедително когато трябваше да отговаря за ДКК и Ваня Карагенева. Предвид подробностите, това може би бе и най-трудният за него въпрос. Опита се да се оправдае, че развитието на събитията е след като вече не е министър, но едва ли е успял да убеди мнозина от зрителите.

В заключение можем да кажем, че това телевизионно участие се оказа една приятна изненада. Заслугата за което е взаимна – и на интервюиращата, и на интервюирания. Разбира се, без да се впускаме в политически анализ на посланията, нито доколко самите послания ще бъдат подкрепени с действия, просто оценявайки журналистическата страна на нещата. Дано и за в бъдеще ах, тези медии ни изненадват приятно!

Изображение: бТВ

Сподели:
Default image
Димитър Петров
Димитър Петров е роден през 1978г. в София. Магистър по Социология от СУ "Св. Климент Охридски" и Магистър по Туристически дестинационен мениджмънт от Университета в гр. Бреда, Нидерландия. Секретар на "Един завет" - Клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България. Член на Младежки консервативен клуб. Има множество коментари във водещи български медии.