Oще два щама и е Нова година!

А колкото за нещо повече от това, сине мой, приеми увещание,
че правене на много книги няма край
и много четене е труд на плътта.

Еклесиаст 12:12

Нов месец – нов щам. Вече две години (в световен мащаб) основната новина във всички медии е свързана с коронавирусната пандемия, прекъсвана само от някоя и друга зелена сделка. Въпреки широкото отразяване, подобни новини вече не предизвикват кой знае каква реакция, освен шеговита. Защо се стигна до това положение?

Като предварителна бележка сме длъжни да споменем, че този текст няма за цел да коментира безспорната сериозност, с която трябва да се отнесем към болестта, нито необходимата ваксинация, а още по-малко мерките и степента на тяхната строгост. Единственото, което ще бъде разгледано, е медийното отразяване на ситуацията.

От Чернобил до Ковид

В някакъв момент през миналата година беше умерено забавно да се наблюдава как едни и същи хора се оплакват от две диаметрално противоположни неща. Разбира се, повечето от това оплакване беше чисто политически конюнктурен опит едновременно да се обявят за мерки, но „не-точно-за-тези-мерки“. Накратко поантата беше следната – преди: „Властта не ни информира за изключителната опасност“ , досега, когато „Властта ни информира прекалено много за изключителната опасност“.

Всъщност второто, при достатъчен интензитет и продължителност, постига почти същия краен ефект – информационно претоварване (пренасищане), което е съчетано с информационно замърсяване.

Информационно Претоварване и Замърсяване

Терминът информационно претоварване е популяризиран от Алвин Тофлър[1] и накратко означава трудност или невъзможност за адекватна реакция при наличие на твърде много информация. Информационно замърсяване означава смесването на важно съдържание с несвързана, некачествена или директно невярна информация.[2]

Небезизвестна е максимата, че лошите новини са добри новини за медиите. Това води до усещането, че новините са пълни само с негативна информация. Тук причините са далеч по-дълбоки и най-вече свързани с това, че по природа хората неизбежно са…оптимисти. Обратното би довело до логическото самоубийство (по Камю). Нормалното функциониране на обществото се приема за status quo, а всичко извън него е извънредно, т.е. новина. В този конкретен случай медиите са невинни. Проблемът е другаде:

Медиите по течението

Oт самото начало медиите – далеч не само българските, споделят всяка информация безкритично. По принцип предаването на научна информация винаги е било абсолютно ужасяващо, дори в някои от специализираните издания, още повече в мас-медиите. Ако отново бъдем адвокати на дявола, това също е напълно нормално. Една от основните функции на медиите е да „превеждат“ сухи терминологични данни на масовата аудитория, която няма никакво задължение да е специалист в дадена тема.

В случая проблемът отива далеч отвъд медиите, а именно още на най-високо ниво – например в Световната здравна организация (СЗО). Същото СЗО, което смени препоръките и отношението си поне четири пъти по най-различни въпроси, включително ефекта от ваксинацията и най-вече първопричината му. Самокомпрометирането на СЗО е причина номер едно за цялото недоверие към мерките и ваксинацията. Китайският лобизъм и предстоящите тогава избори в САЩ само утежниха медийното положение. Беше изключително важно 90% от американските медии да игнорират вероятностите за произхода на COVID-19, само защото влизаше прекрасно в разказа за „лошия Тръмп“. А осуетяването на неговото преизбиране беше задача от първостепенна важност за тях.

В България ситуацията, както обикновено, беше подражателно-патетична. Проправителствени и антиправителствени медии сменяха позицията си в зависимост от тази на правителството, която също се менеше (и продължава да се мени) всекидневно. Положението беше утежнено допълнително от трите избори в една година, предвид, че коронавирусът беше основна тема и широко използвана „За“ и „Против“ от всяка една партия.

Освен от споменатите лоши новини, медиите сами създадоха и подхранваха друг сюжет – този на сблъсъка.

Истеричните крайности

Сблъсъкът не можеше да се постигне с умерени коментатори – и от двете страни. Повечето медии реагираха с представяне на двете истерични крайности. От едната страна –  хора, твърдящи, че от вчера трябва всичко да бъде затворено и да се направят едва ли не концентрационни лагери за неваксинирани, а от другата  – такива, отричащи дори самото наличие на вирус или на каквато-и-да-е полза от ваксините.

Разчитането на метафизичното обяснение, че в спора се ражда истината, е напълно извадено от българския свръхполитизиран контекст, в който доминира агиткаджийството и обикновено в спора се ражда…караницата.

Огромна част от медиите, дори да пропуснем политическия натиск или самоцензурата, обикновено са просто мениджъри на кратки прес-съобщения и преписвачи на информация от БТА/БГНЕС/международната-агенция-с-която-имат-договор. В частния национален случай се пропуска напълно един от основните принципи, които имат отношение към журналистиката.

Връзката между фигура и фон

Основна концепция в Гещалт психологията е връзката между фигура и фон. В комуникационната теория това е изведено като неизбежното опериране на медиума в информационния контекст[3]. Накратко – съобщаването на всяка информация трябва да бъде съобразено със съществуващия контекст. Пример за подобно несъобразяване е публикация за изолиран ваксинационен инцидент преди почти век, точно когато е началото на ваксинационната кампания.

Изоморфната кореспонденция, основен принцип не само в гещалт, но и в дизайна, и във фотографията,  накратко означава, че хората реагират на значение, а не на чиста перцепция за съществуването на обекта. Неделима е връзката между представянето на обекта и контекста, в който той се намира. Самият обект (новина) от своя страна се възприема въз основа на вече съществуващи суперпозиции (модели) и установена обществена интерсубективност.[4]

Пренасищането със значение често води до точно обратния ефект – на съпротива или неглижиране, особено в Източна Европа, поради исторически и антропологични фактор.

В тази връзка можем да направим два извода:

  1. Медиите не са си направили такива (изводи) и продължават да реагират по същия истеричен начин на щама Омикрон, по който и на предишните нови щамове. Информационното пренасищане, което водеше до необходимо съобразяване, прерасна от ужас към неглижиране, до обикновена насмешка още с трите „локдауна“ през миналата година
  2. Агресивната стратегия за налагане на мерки и ваксинация и всяване на страх (вече) не работи в българския контекст, т.е. трябва да бъде измислена друга фигура, която да има ефект на фона на предизвиканата от същата тази агресивна стратегия съпротива.

Медиите, като четвърта власт, често имат по-голямо влияние от първите три. Дори да пропуснем факта, че в България някои медии си имат партии, а не обратното. Властовият компонент предполага, че те имат и друга функция и цел, а не да оперират като чисти търговски дружества с цел печалба (от брой кликове/гледания/четения/слушания). Властовата отговорност не е нещо, което трябва да служи за клиширана похвала или да бъде активно отбягвано, а напротив – да бъде използвано. За да могат всички, за добро или лошо, да възкликнат – Ах, тези медии!

Колаж: Христо Хаджирусинов


[1] Toffler, Alvin, (1970), “Future Shock “, Random House

[2] Orman, Levent (2015). „Fighting Information Pollution with Decision Support Systems“. Journal of Management Information Systems

[3] CIOS/McLuhan Site: Probe: Figure & Ground“. www.cios.org.

[4] Scheff, Thomas (2006). Goffman Unbound!: A New Paradigm for Social Science (The Sociological Imagination), Paradigm Publishers

Сподели:
Default image
Николай Облаков
Създател на дясната платформа „Консерваторъ“. Има опит като маркетинг мениджър в редица водещи български и чужди компании, както и като главен редактор и колумнист в български медии. Дигитален редактор в Евронюз България.