„При условията на перфектна конкуренция, в дългосрочен план никоя компания не би реализирала печалба.“
Петер Тиел, съучредител на ПейПал и пръв външен инвеститор във Фейсбук.
Едва не изпуснах чашата си с кафе, когато след края на прекия репортаж от магистрала „Струма“ водещият на сутрешните новини на „бТВ“ обяви: „А сега включваме нашата репортерка Х (съжалявам, не ѝ запомних името – б.а), с другата гледна точка.“ Това ще да е нещо ново, казах си. Нима от „бТВ“ ще направят нещо оригинално, невиждано?! Каква ли ще да е тази друга гледна точка? Уви, възбудата ми трая не повече от 5 секунди, след които прякото предаване ме отведе отново на магистралата, откъдето втори екип показа буквално противоположната гледна точка, разбирайте – кадри, заснети от около стотина метра разстояние и от насрещното платно, това в посока към София. Тази процъфтяла в сърцето ми и попарена без време надежда обаче ме накара още тогава да се замисля върху следният въпрос: защо всички медии винаги отразяват бедствията почти без никакви разлики помежду си?
На първо място, използваме думата „бедствие“ в малко по-широк смисъл, доколкото думата „злополука“, поне за мене, вече е придобила звучене като на юридически термин (никога няма да забравя как главният прокурор на Македония употребяваше в интервюто си на следващият ден, пак в „бТВ“, основно „несгода“, по мое мнение крайно недостатъчна смислово, за да въплъти в себе си конкретното събитие), а думата „нещастие“ носи елемент на субективизъм, тъй като някои хора са нещастни без за това да има реална причина, но ще използваме и нея, когато стилът го налага.
И така, надали е необходимо да описвам стилистиката на бедственото отразяване. Всички сме виждали специално направените „шапки“ анонси, че ще бъде рапортувано точно актуалното бедствие. Виждали сме и задъханите репортери и техните напъни да опишат с оригинални изразни средства случилото се: пътят убиец, автобусът ковчег, адският огън и прочие. Освен тези апропо абсолютно ялови напъни, тъй като ползваните метафори нито са оригинални, нито са по същество верни, също знаем и техните въпроси, някои от които са тъй абсурдни, че карат зрителя да се чуди откъде може да са им хрумнали. Защо е този подход обаче? И не би ли следвало многобройните електронни и други медии, поради необходимостта да се конкурират едни с други, да намерят различни начини за отразяването на бедствените ситуации?
Отговорът на въпроса е в характера на бедствията на един много особен вид „стока“. И преди да се възмутите, че наричам една огромна човешка трагедия „стока“, имайте предвид, че за медиите бедствията са точно това. Медиите имат нужда от съдържание, за да пълнят формите на своите страници, рубрики и предавания, това е тяхната стока. А бедствията са отлична възможност за генериране на огромно количество съдържание: от извънредните новинарски блокове, през цели седмици, в които бедствието е основна тема на всички публицистични предавания, чак до отразяване на последващия съдебен процес („Днес представителите на Темида решават кой носи вината за трагичната катастрофа, в чийто адски огън гибелта си намериха…“) или пък собствени медийни разследвания („Виновни, както обикновено – няма!“).
Тъй като си говорим за медийна конкуренция, което си е икономически въпрос, подобните на бедствието стоки поведенческата икономика нарича „нееластични“. Това са онези стоки, при които обичайните пазарни механизми не оказват сериозно влияние върху търсенето и оттам – върху предлагането. Такива обикновено са стоките от първа необходимост, но като хубав пример биват давани автомобилните горива. От една страна има само един начин да бъде продавано гориво – чрез колонка на бензиностанция. Съответно доставчиците не разполагат с възможността да се конкурират чрез разнообразни и интересни методи на предлагане. Относно качеството на самото гориво, не знам за вас, но аз за 20 години и около половин милион километра зад волана така и не се научих как аджеба да разбера какво ще излезе от маркуча, т.е. и този въпрос не е решаващ при избора от зелено-синя или от оранжево-червена колонка човек да напълни резервоара. От друга страна, който има нужда от гориво, по-скоро ще си го купи, независимо от цената. Именно заради последното, когато горивата поскъпват, хората излизат на протест – защото конвенционалният метод за регулация на цените чрез спадане на търсенето в резултат на покачването на цената, не работи. Затова и постоянно изглежда, че компаниите за доставка на гориво се намират в състояние на картел, който обаче обикновено е естествен. Последното не означава, че тези компании не могат да са си в истински картел, а само, че това не е необходимо, за да възникне същият резултат. Достатъчно е един доставчик да качи цената и другите да видят, че продажбите вървят и на новата цена и без това да предизвиква сериозни сътресения, включително от характера на гражданското недоволство. Никой нормален човек не би продавал една стока на по-ниска цена, ако е кристално ясно, че тя може да бъде продадена на по-висока цена.
При това положение бензиностанциите се конкурират не чрез преките инструменти на предлагането – качество и цена, а чрез други средства, които ще наречем „пинизи“. Пример за такъв пиниз е предлаганата храна. Оранжево-червените колонки почти навсякъде по света и у нас вървят с ресторант от известна верига за бързо хранене, докато зелено-сините колонки си имат изцяло свой уникален бранд сандвичи и печива. Често решаващо за каква марка гориво ще има в резервоара е не това, което влиза, а онова, което излиза от нас, сиреч дали бензиностанцията разполага с тоалетна и доколко същата е поддържана в добро хигиенно състояние.
Бедствията са нееластична стока, защото са интересни по начин, който е почти еднакъв за всички. Дори извън откровеното злорадство, чуждото нещастие е интуитивно приятно. Хората сме така устроени, да смятаме, че когато нещо лошо се е случило другиму, това прави по-малка вероятността ние самите да попаднем в беда. Има го и инстинкта да се учим от грешки: както своите собствени, така и чуждите, затова сме любопитни какво точно се е случило. Но най-силно от всичко обаче е желанието да се изправим, гордо да изпружим показалец и възмутени от дън душа да заявим: “J`Accuse!!!”[1] Тази склонност, за която в Евангелието, наред с друго, е казано: „А защо гледаш сламката в окото на брат си, пък гредата в своето око не усещаш?“ (Матей, 7:3), в нея е основната причината за нееластичния характер на бедствието като стока. Както на колата ѝ трябва гориво, на бедствието му трябва виновник. И най-важното от всичко е да бъде посочен онзи или онова, към което обществото ще изпита най-пламенно възмущение.
Когато говорим за пътни инциденти има и нещо, което у нас специално е свръх обичайното за бедствията. За българската душевност пътят е особен кумир, изключителен обект на внимание и преклонение, до степен, че да накара най-народния от сравнително съвременните (след Втората световна) поети Пеньо Пенев да възкликне, че човекът е човек, когато е на път. Каква е причината: дали в корените ни на степни номади, каквито официалната история твърди, че са били прабългарите; или пък в злощастния избор на кан Аспарух да основе държава на кръстопът; тази причина е без значение. Важното е, че докато на английски, а и на немски катастрофите са „трафични“ (traffic accident; Verkehrsunfall), в българския те са „пътни“, т.е. неразривно свързани с пътят. Пътищата са такъв мощен кумир, че по нашето скромно мнение умелата им пропагандна употреба повече от десетилетие, е единствената причина не само за също толкова продължителното управление на ГЕРБ, но и за това партията на Борисов да не залезе и изчезне, както се случи с НДСВ. При това положение не само не е странно, но дори е повече от разбираемо, че първи и единствен заподозрян, поне от обществено-медийната гледна точка, е пътят и неговото състояние.
Обществото иска причината да е в тези пусти му пътища, които или ги няма, или ако ги има – не стават за каране, но единствено да се претрепеш по тях. Иска, защото те са безапелационна и универсална причина за възмущение, за трапезен бунт по време на запивка с приятели. По същия начин, независимо от характера на бедствието, медиите търсят онази причина, която да задоволи тази главната обществена потребност – справедливият гняв на будния гражданин. Това е стоката, която хората търсят и медиите щедро им дават. И не просто няма никакво значение каква е истината, но ако тя върви напряко на обществената необходимост, истината е направо вредна и медиите се стремят да я избегнат на всяка цена. Защото истината не е стоката, която медиите продават. Затова отразяването на всяко бедствие си прилича в различните медии сякаш, че те не са отделни, ами са клонове на една и съща организация. Разликите са само в пинизите, като обаче и те са сравнително еднотипни. И яловите метафори, и тъпите въпроси, които просто вече са стандарт – отразяване на бедствие без тях е като бензиностанция без тоалетна. От долните пинизи е ровенето в личния живот на загиналите в бедствието: какво са яли, къде за последно са спали, как се чувстват близките им – сякаш, че поне това не е повече от ясно. Да пратиш два екипа и единият да снима буквално „другата гледна точка“, признавам, че това е интересна иновация в арсенала на пинизите.
Този път обаче беше различен с това, че очевидно основната причина за бедствието не е пътят и неговото състояние. С едно единствено изключение, абсолютно всички експерти заявиха ясно, че какъвто и да е пътят, нищо не може да преодолее човешката грешка: като се почне от изключителното попадение за телевизия „Нова“ в лицето на експерта от пернишката областна управа и очевидец Пиргов, мине се през Румен Дунев и се стигне до инж. Ясен Ишев от Научно-техническия съюз по транспорта. Опитните репортери и водещи обаче ги подложиха на тежък бараж от въпроси, свързани единствено и само със състоянието на пътя. И то не само за въпросното място на бедствието, а с инструмента на генерализацията – за пътищата въобще. Така експертите се видяха в безизходица, защото да продължат да твърдят, че в конкретния случай пътят не е бил от решаващо значение, беше приравнено едва ли не на твърдение, че пътищата у нас са по принцип напълно безопасни. По този начин темата беше тотално изместена от конкретната причина за конкретния инцидент, като вместо да бъде търсена истината, необходимата за целите на медиите причина беше успешно напасната към бедствието, независимо от очевидността, установена от заключенията на експертите за грешка на шофьора.
И така, медиите отразяват бедствията винаги по един и същи начин, защото да се конкурират, извън няколко обли пиниза, е неизгодно. Медиите биха били в състояние на реална конкуренция, ако действително търсеха истината. Но обществото не иска истината, а онази причина, която ще му даде най-добър повод за ненавист и за възмущение. И тук някой би се замислил над въпроса обществото ли е направило медиите такива каквито са, или медиите са развратили обществото? Но за нас не е важно. Докато журналистите претендират да са рупори на истината и обществени възпитатели – чрез изобличаване на лошото и славословене на добрия пример, винаги когато те се изкушат да се отклонят от тези свои претенции, ние ще имаме повод да въздъхнем: „Ах, тези медии…!“
[1] От френски „Аз обвинявам!“ Заглавието на отвореното писмо на Емил Зола по повод на един от първите широко отразявани медийно публични скандали – аферата „Драйфус“.
