Хората в България много обичат да бъдат разделени. Към посетите в социализма разделения на град и село, столица и провинция, работници и интелигенция и прочие други, през годините на прехода се добавиха нови поводи за противопоставяне. Издигнаха се нови барикади – между комунисти и демократи, между русофили и русофоби, между адепти за Европа и евроскептици. Острите стълкновения сред големи групи българи от миналото лято насам продължават и днес, а виртуалният захват „гуша за гуша“ от последните изборни дни хич не е за описване.
Към всички други фронтове обаче от почти две години се прибави още един – пандемията COVID-19 и отношението на българите към нея. А те обичат да се разделят, о, как обичат! Но този фронт се различава от другите по това, че взема жертви, истински, физически, реални човешки жертви.
Първият етап от световната здравна криза премина у нас под знака на стъписването пред непознатия агресор, но след това властите сформираха Националния оперативен щаб и всичко си дойде на мястото. Тоест, едни българи светкавично се влюбиха в професора-генерал Мутафчийски, а други светкавично го намразиха. По същия начин бе прокарана разделителната линия и пред обувките на проф. Кантарджиев, доц. Кунчев, доц. Мангъров и така нататък.
Враждата си вървеше много добре, атаките се редуваха към двете врати, както гласи старото футболно клише, но изведнъж се появиха ваксините и играта загрубя. Тук барикадите вече не вършеха работа, започна се трескаво прокарване на траншеи и се премина към окопна война. От едната страна започнаха да пуцат ваксърите, от другата антиваксърите не им оставаха длъжни, а по средата изведнъж се оказаха медиите. Винаги закъсняващите български медии. Ето по този признак са си лика-прилика с БДЖ.
Когато в САЩ и в европейските страни започна масирана кампания по ваксиниране на населението, България влезе в политическа криза, а разконцентрираната власт – редовна и служебна с отложено действие – се чудеше кои дупки да запълва по-напред. В това фактическо безвластие медиите в България изпаднаха в сирота, нямаше кой да ги нахрани, нямаше кой да ги напътства, нямаше кой да ги окуражи. Защото те са научени така, да слушкат и да папкат. Държавата няма ясна концепция как да извърши мащабно ваксиниране, медиите – също, държавата не прави кампания, медиите – също, държавата се оплита в кълчища да угоди на този и онзи, медиите – също.
Генералният проблем на българските медии се състои в това, че са заченати и възпитани в подчинение. Едни са подчинени на актуалната власт, други – на своите олигархични собственици, трети – на разни съмнителни НПО и фондации, по които се стичат паричните ресурси. За жалост нито един от подчинителите не се смили над българското племе, за да нареди на подопечната си медия да започне ограмотителна кампания за ваксините. Как иначе някой журналист или журналистически екип ще се втурне на своя глава и безплатно (!) да сее просвета сред аудиторията. Печалната истина е, че и държавните, и частните медии чакат отнякъде да се изсипят пари „по програма“, както е модно напоследък, за да свършат някаква работа.
През това време, докато хората в цивилизования свят се ваксинират, българите ескалират омразата си между окопите, а медиите само политиканстват, любимо занимание. С изреждането на колони със сухи числа от сводката за пандемията те си изтъкават платното и ритат кросното. И никаква инициатива, никаква. Но не пропускат да обявят с необяснима мазохистична гордост, че България е на последно място по ваксиниране в Европейския съюз и на първо по смъртност от вируса в света. Сякаш всички тук са виновни за отчайващата статистика, а те, медиите, са целите в бяло.
„Няма да стане, докато телевизиите и останалите медии в България не влязат в час“ – казва Ваня Влашка, дългогодишна журналистка във в. „Труд“, която от 20 години живее в Чикаго, но следи българските телевизии. „Тук, в САЩ, медийната подкрепа на кампанията по ваксиниране, която развива правителството, е тотална – продължава Ваня. – Журналистите играят главна роля в тази битка наравно с лекарите и останалите здравни специалисти. Екипи на телевизиите всеки ден са в болниците и излъчват потресаващи репортажи. Тези дни гледах кадри от Джорджия, показаха медицинската сестра Мей Райс, която е записала по време на нощно дежурство … звука на COVID-19. По това време в отделението имало 30 тежко болни неваксинирани пациенти, които са на апаратно дишане. Зловещите звуци, които се чуват във видеото, са от алармите на уредите, отчитащи жизнените показатели на болните. Те се включват, когато настъпят необратими процеси „и ние вече не можем да помогнем“, казва Райс. Тук свършват всички конспирации и идва цялата истина.“ Ваня Влашка допълва още един фрагмент от телевизионните си наблюдения в САЩ: „Едва когато ги сложат на кислород, мозъците им започват да се избистрят и тогава призовават отчаяно семействата си да се ваксинират. Но за някои вече е късно “.
Малко по-различен е подходът на медиите в Италия, но и там те са активен участник в кампанията по ваксиниране. Имам всички основания да се доверя на Цветана Божурина за този извод. Тя е звезда на българския волейбол, европейска шампионка с националния тим през 1981 г. Свързана е неизбежно с медиите като съпруга на един от най-известните италиански спортни журналисти – Сандро Филипини, главен редактор на „Гадзета дело спорт“. Цветана е активна, много информирана и има силно изразена гражданска позиция.
Първият локдаун я блокира в малко алпийско село. Ще запомни дните там с включванията в 18 ч. всяка вечер на щаба за борба с пандемията, с процесията от военни камиони, натоварени с ковчези в Бергамо, и с джипа на карабинерите, който бавно снове между къщите. „От първия ден на пандемията, та до днес, медиите в Италия вървят успоредно със събитията – разказва Цветана Божурина. – Най-напред те бяха източникът на шока, а после пак те донесоха надеждата.“
В първите дни по телевизионните екрани на Ботуша се появяват няколко напълно непознати лица, които постепенно се превръщат в довереници на хората. И докато у нас ген. Мутафчийски влезе в домовете ни в самото начало на пандемията, тамошният генерал Филиуоло оглавява офанзивата по ваксиниране. „В началото на лятото генералът се зарече, че със своя екип ще ваксинира по 500 000 души на ден – връща лентата назад Цветана. “И не след дълго той и хората му успяха. На този човек, който се превърна в телевизионна звезда, Италия дължи днешната си висока степен на защита от вируса“.
По-нататък Божурина разказва и за други две фигури, които благодарение на периодичните си телевизионни участия успяват да формират положителната нагласа на италианците към ваксините. „Антонела Виола е най-търсеният от всички медии имунолог, защото търпеливо и образно обяснява сложната материя. А проф. Роберто Бориони всяка събота участва в предаването на известния водещ Фабрицио Фацио, където на достъпен за всеки италианец език поднася научни факти и данни за всичко по темата за ваксините, което би могло да бъде полезно на хората“ – допълва Цветана Божурина.
По друг начин пък се развиват нещата във Франция, където ваксинираните също са висок процент. Там медиите не се стремят да налагат мнение, казва д-р Милена Мерли. Тя и съпругът й Дени Мерли са лекари в Мюлуз, 110-хиляден град в Елзас, в който след световен конгрес на някаква секта пламва първото ковид-огнище във Франция през февруари миналата година. Според тях решителната позиция на президента Макрон и на неговото правителство са основният двигател на мащабния процес по ваксиниране в страната. В този процес френските медии са по-скоро лоялен партньор на държавата, отколкото досаден неин глашатай.
Не знам колко убедителни са примерите, които дадох и дали те биха били полезни за някого тук. Наскоро БНТ показа примери от други три страни, съседни на България. В едно 8-минутно филмче националната телевизия нахвърли наброски за това как се справят с поредната пандемична вълна и с ваксините в Румъния, Сърбия и Гърция.
Още по-накратко от тези 8 минути: румънците били най-слабо ваксинираните в Европа с 40% (къде сме ние тогава, според БНТ?), изнасяли им кислородни бутилки до колите пред болниците, слагали си болните на походни легла по коридорите, изпращали ги за лечение в чужбина, но оцелелите изписани казвали, че пак няма да се ваксинират; в Сърбия са с високо ниво на ваксини (около 60%), имат три специално построени болници в кризата, но не носят маски, дисциплината е слаба, контролът – също, и заразата се възобновява; гърците се ваксинират неравномерно, до 80% по някои острови и между 30 и 50% на север, контролът е строг, глобите достигат до 2000 евро.
Така и никой обаче не дръзва да бръкне тук, в нашата рана, в нашите болници, в нашата изкилиферчена квазикампания, която трябва с антиваксърски средства да постигне ваксърски цели – перифраза на популярна скудоумна претенция. И как да бръкне без нареждане „отгоре“, смее ли? И как да прояви инициатива самоотвержено, човеколюбиво, от позицията на обществената отговорност на журналистиката? Безплатно ли? На ползу роду? Аха да стане, ама не. Ах, тези медии!
