Превръщането на Румен Радев от антитеза в теза

(Изводи от един тъповат дебат)

Знам. Знам, че е по-правилно да напишем „превръщането на Румен Радев от антитеза в синтеза“, ако не за друго, то поне от уважение към паметта на Георг Хегел, но в нашия случай „теза“ е по-точно. Е тѐ за това се замислѝх снощи по време на дебата между Герджиков и Радев. Медиите (сигурен съм в това!) са създадени да насърчават заиграването със собствените ни мисли.

Сега ще започнат да се препират кой от двамата е победил. Вече изкараха и диаграмите от анкетите.

24 часа

То е нещо като мониторинговите доклади на Европейската комисия за България – според едни (обикновено управляващи) ни хвалят, според други (обикновено опозиция) ни съсипват и трябва да се срамуваме, и се нуждаем от спешна „промяна“, „рестарт на системата“ и „помитане на статуквото“. Но тези препирни нямат никакво значение. Дебатът не беше съревнование, следователно няма как да има победител.

Защо имаше цяла тема за военните самолети, а пък нямаше тема за спреженията на неправилните глаголи в латинския език? Шегувам се. Това е най-малкият проблем. С две думи: дебатът беше скучен, без вълнуващи сюжети, дори и опонентите не си бяха подготвили изненади като тогава с Богомил Бонев, когато Първанов така и не разбра как стана президент. Дебатът беше тъп. Но такова е общото мнение, не казвам нищо сензационно. Дебатът надали ще промени нещо. Водещата, скована от перфекционизъм и страх да не излезе от регламента, не успя да внесе освежаващ драматизъм. Дори от напън да следва сценария прекъсна престрелките в няколкото редки случая, когато припламнаха искри. Изглежда не ѝ бяха дали дори и малка свобода на импровизация. Добре че все пак проявиха някакъв зачатък на гъвкавост и дадоха на участниците още по минута, за да има тема „икономика“. Толкова ли страшно щеше да е, ако останеха незададени въпроси за сметка на един хубав диалог, който показва личностите на кандидатите? Не е ли ценно да добием впечатление за личностите на кандидатите и да видим как реагират в условията на пряк умствен сблъсък?

Иначе и двамата изглеждаха културно. Даже Радев рядко се е представял по-добре. Но за президент ли бяха въпросите, които им задаваха? За Македония – окей. Обаче цената на енергията или компенсациите за бизнеса въпроси за президент ли са? Добре че не ги питаха дали възнамеряват да вдигнат пенсиите. А и поради споменатите по-горе причини този туткав спектакъл не беше и съвсем „дебат“ в смисъл на размяна на позиции и надделяване на тези, а нещо като паралелно интервю с редуващи се въпроси, чийто отговори нямат абсолютно никакво значение за следващите въпроси. Наистина, понякога следващия въпрос го задаваше не водещата, а опонентът, но диалог, спор не се получи. Всеки си декламираше опорките. Пак въртяха около конституцията и съдебната реформа, но не разнищиха например въпроса за правомощията на президента, за тяхната философия за позициониращата им роля в системата на разделените власти. „Ваксинирани ли сте?“ – въпросът, с който водещата откри темата за здравеопазването (изключително президентска тема), беше леко нетактичен. На мястото на някой от кандидатите аз бих я попитал тя дали си е почистила зъбния камък.

Иначе двамата не показаха идеологически различия, само спореха кой по-правилно разбира генералната линия. Разминаха се малко по въпроса за Крим. Герджиков каза, че Крим е Украински, а Радев – че е руски. Добре че не ги питаха jе ли Косово Србиjа. Говориха за Достоевски, но не и за Православието. Накрая имаше нещо като лексикон. Водещата не показа реакция, когато дадоха един и същи отговор (не помня точно въпроса) – „съвестта“. Реактивният журналист щеше да попита: „що е съвест?“ и с това да вдигне разговора на друго ниво. Но не би. В светлината на тази скука бих предпочел да видя колизия между вицепрезидентките, но както е казал Хайтов в „Мъжки времена“: „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто – да го направиш“.

Да се върнем сега на тезата и антитезата или по-добре: на превръщането на антитезата в теза. Нали помните, че с това започнахме – че Румен Радев се превърна от антитеза в теза.

Още от началото на политическата си кариера, непосредствено след своя унизителен сблъсък с Цецка Цачева, Радев започна да израства като антитеза на Борисов. Днес Радев вече е теза, а антитезата е Анастас Герджиков. Ректорът се появи, не за да донесе нещо ново или нещо дълго чакано, а да се опълчи на Румен Радев, заплашващ да се превърне от поредния спасител в поредния душманин. Герджиков бе изваден, за да отрече, да се противопостави, да бъде антитеза. По време на цялата кампания, която не всички следихме особено внимателно и именно поради това имаме привилегията да сме доловили основните ѝ черти, Анастас Герджиков не успя да скрие нежеланието, с което се е забъркал във всичко това. Което се превърна в неочакван плюс, защото (дори и според Дъглас Адамс) единственият достоен за властта е онзи, който не я иска.

Радев и Герджиков се различават по много неща – по произход, по образование, по възпитание, по компетентност и специализация. Единият разбира от самолети, другият – от спрежението на латинските глаголи. Единият познава уставите – в момента правя справка и виждам, че са три: „Войскова служба“, „Строеви устав“ и „Корабен устав на военноморските сили“ (по мое време бяха различни), – докато другият кандидат за президент познава античните цивилизации и тяхната култура. Кое от двете е по-полезно за човечеството в наши дни? Според прогресивната му част по-полезни са строевият устав и изтребителите, според ретроградната част по-полезни са древните езици и култури, нищо че са мъртви, защото са по-поучителни в сравнение с уставите и самолетите. Най-сетне единият кандидат се движи в едни среди, другият – в други. Единият другарува с едни хора, другият – с други. Единият ще бъде приет по един начин в чужбина, другият – по друг.

Но както казах, тези фундаментални разлики между двамата кандидати за президент на България не са толкова важни. Важна е една единствена разлика: докато Анастас Герджиков не е съвсем сигурен дали желае властта на държавния глава, то Румен Радев я желае истерично, страстно и жертвоготовно. Жертвоготовно в смисъл че е готов да пожертва всичко – приятели, партньори, народ, държава – в името на голямата цел. И това се вижда от всички – и от симпатизанти, и от опоненти. И не са нужни скучни дебати, за да се види.

В самия край на мандата си Радев с учудване установи, че големият режисьор е сменил ролята му и той вече не е „антитеза“, не е онзи, които идва да смени, да изчегърта, да донесе нещо ново, а се е превърнал в „теза“ – в онзи, когото идват да сменят, да изчегъртат, да изпъдят, за да отнесе старото със себе си. В днешния налудничав свят новото твърде бързо се превръща в старо. Радев е като рицар, който дълго е обсаждал трудно превземаема крепост, за да се окаже изведнъж вътре в нея и да трябва да я отбранява. Той е станал като героя в една от любимите ми карикатури:

Изображение: БНТ.

Сподели:
Default image
Иван Стамболов
До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писане“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.