Мартин Захариев е завършил право в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и е специализирал медиен мениджмънт в САЩ и Англия. През последните 25 години е работил в областта на медиите, телекомуникациите и туризма, като журналист, редактор, радио и телевизионен водещ и продуцент. Дългогодишен издател на списания, сред които „Егоист” и „Плейбой”, както и предприемач в различни медиини и иновативни технологични проекти. През 2013 г. е избран за депутат от София в 42-то Народно събрание, като гражданска квота, където е член на Комисията по култура и медии. В 43-то Народно събрание е съветник към същата комисия.
Мартин Табаков: С какво е по-различна журналистиката в списанията? Казват, че който работи във вестник, трябва да ляга рано, а този в списанието – късно.
Мартин Захариев: За добрата журналистика няма фиксирана територия, а лягането и ставането са личен избор. Да правиш вестник е конвейер, а да правиш списание е като да играеш на сцена – в единия случай се возиш на трамвай, в другия – на лимузина. Най-съществените разлики между вестника и списанието са тяхното съдържание, оформление, полиграфия, аудитория и търговска цена. Вестникът е серийна публикация с актуални новини и други информационни статии от деня, но няма нищо по-остаряло от вчерашния вестник, докато списанието е периодична публикация – ежеседмична или ежемесечна с определен тематичен профил. Вчерашният вестник е днешна опаковъчна хартия или подпалка, докато доброто и мастито списание влиза на лавиците в библиотеката и остава там – заради дизайна, авторите, заглавията, текстовете, фотографиите, анализите, атракцията, спомените и т.н. Вестникът в класическия му хартиен вид ще изчезне в рамките на нашето поколение, за да продължи да живее дигитално… докато социалните мрежи не потопят и двете.
М.Т: С оглед на това, че условията в България са сложни за издаването на Lifestyle списания, то тогава резонно звучи въпросът: издателят заради читателите или заради себе си е в този бизнес?
М.З: Издателският бизнес в България е нерадостно занимание днес, не толкова от креативна, колкото от бизнес гледна точка – малък пазар, езикова бариера, нечетяща аудитория, сбъркана дистрибуция. Само преди десетилетие, за почти двадесет години, това си беше чудесен бизнес. Напуснах този бизнес преди повече от 10 години, когато разбрах, че кранчето скоро ще спре да тече, както и стана. Днешните издатели по-скоро се опитват да монетизират през корпоративни, политически или рекламни обвързаности. Така става, когато „продаваш“ читателите ти (като аудитория) на „хората с парите“. Този модел се случи отдавна в телевизията и радиото, и беше успешно укрепен и потвърден от дигиталните медии. Няма връщане назад!
М.Т: Кое е водещото в списанието: снимката или текстът? Вероятно зависи и от жанра на списанието?
М.З: А кое е водещото в една песен – текстът, музиката, аранжиментът, изпълнителят, продуцентът, опаковката, видео клипът, ротацията на пускане, маркетингът…? Какво е снимката без текст, и обратното? Няма водещо, когато „химията“ между тях сработи.
М.Т: Какво заглавие бихте сложили на корицата на списанието, ако трябваше да отразите политическата действителност към момента? А какво изображение/снимка бихте използвали към заглавието?
М.З: Бих повторил една от култовите корици на сп. Егоист от средата на 90-те, по Виденово време, на която сложихме пътния знак В22 „Забранено е завиването наляво“. Имах уникално високи продажби тогова, и 25 години по-късно пак бих имал.
М.Т: Знаем, че сексът продава. Какъв е профилът на купувача?
М.З: Емоционално лабилен, сексуално съблазнен, първосигнален, но дали ще стане купувач или ще си остане просто зяпач… Ако става дума за продажби, то хуморът е по-добрият продавач от секса, но аз лично като „купувач“ винаги съм готов да зарадвам окото. Има ли нещо по-хубаво от хубава жена?
М.Т: Вие имате опит и в друга обществена сфера – политиката. Какво трябва да бъде здравословното разстояние между журналистиката и политиката или, ако предпочитате, журналиста и политика?
М.З: На теория хигиеничната дистанция е препоръчителна в случая, на практика това е висш пилотаж. Малцина в България го умеят, а още по малко го практикуват.
М.Т: Кое е по-лесно: да се формулират въпроси или отговори?
М.З: И двете са ми лесни. По-трудното обаче е да стане разговор, което ми се струва да е по-важното.
М.Т: С оглед на опита ви и в телевизионния бранш, каква трябва да бъде дозировката между полезното и пикантното в българския ефир?
М.З: Опитът ми в телевизионния бранш отдавна ме отблъсна от него, затова гледам само новини и спорт, а пикантното си го взимам от Нетфликс и научнопопулярните западни канали. Общото ми впечатление е, че водещите, продуцентите и редакторите объркаха непоправимо рецептата преди много години и сега всички заедно ядем попарата.
М.Т: Ако теглите чертата, кажете ни: повече интервюта сте взел или сте дал? В коя роля се чувствате в по-голяма степен „в кожата си”?
М.З: Не съм правил този баланс, защото в него няма добавена стойност, но да питам винаги ми е било по-интересно, отколкото да отговарям. Аналогията с нападението и отбраната е удачна и тук личностните характеристики са определящи, доколкото хората биват различни.
М.Т: В края на разговора, ако позволите да му придадем по-свободен дух, нека да попитам какво бе общото между Playboy и БСП?
М.З: Като че ли нищо, освен факта, че в 42-то Народно събрание имаше един депутат от гражданската квота на тази партия, който преди това беше издател на мъжката библия, но флиртът се оказа ялов.
Вижте и останалите ни интервюта тук.
