Интервю с Негово високоблагоговейнство ставрофорен иконом Николай Георгиев, председател на Църковното настоятелство на Митрополитския катедрален храм „Света Неделя“, Началник отдел „Връзки с обществеността“ при Светия синод на Българската православна църква – Българска патриаршия.
Иван Стамболов: Ваше Високоблагоговейнство, от няколко години Културно-просветният отдел на Св. Синод изпълнява програма за работа с журналисти. Каква необходимост наложи започването на тази програма? Какво е положението в модерните български медии, каква е тяхната осведоменост, каква е богословската подготовка на журналистите?
О. Николай Георгиев: Светият синод в пълен състав, тоест всички митрополити, духовниците на места и мѝряните, които са ангажирани в общуване с медии и журналисти, забелязахме, че част от професионално насочените журналисти, тоест имат ресор „Църква“, не са компетентни за това, което отразяват. Това го казвам с болка, не с осъждане, защото когато вечерно време някой журналист каже: „идвам за литургията“, е напълно понятно, че той не познава богослужебния живот на Църквата. Това го приемам като укор към нас самите. „Идете научете всички народи“ е казано на нас, а не на народите. Целта на Синода с тази програма е да помогне на журналистите да знаят какво отразяват. Напълно съм наясно със свободата на волята. Ние не искаме да правим манастира за журналисти, не искаме да ги направим всички религиозни. Просто искаме да предоставим на техния свободен избор понятие за това какво е Църквата, че нашата цел е да спасяваме душите на хората, че ние не сме социална институция, че ние не сме медицинска институция, че ние не сме политическа институция – единствената и основна цел е да спасяваме душите си, да помагаме на другите да спасяват душите си и в този път към съвършенство има принципи, правила, начини, ритмика на живот, които ние като православни християни споделяме еднотипно. Искаме и журналистите да знаят, за да могат да задават правилните въпроси на правилните хора на правилните места.
И.С: Обвиняват църквата в социална безчувственост и незаитересованост, при положение че тя развива огромна благотворителна дейност, но се придържа към принципа лявата ръка да не знае какво прави дясната. Редно ли е Църквата да се хвали със социалната си дейност или това би било съблазняваща реклама?
Н.Г: Нямам точен отговор дали ще бъде съблазняваща реклама. Със сигурност помня: „лявата ръка да не знае какво прави дясната“ и със сигурност познавам мнозина, които даряват по този начин. Но отново казвам: Църквата не е социален институт. Навремето, преди атеистичния безбожен режим, преди комунизма, е имало Съюз на свещеническите братства. Свещеническите братства в една епархия са обединявали усилията си на социалното поле, което означава, че всяка една енория е имала сграден фонд, имала е различен вид бизнеси и доста пари на разположение на миряните в тази енория, за да извършват социална дейност. Безбожният комунизъм отне всичко това от Църквата, уж демократичната държава след 1989 не върна тези неща и сега казват: „защо Църквата не прави?“. Правим всичко по силите си, по възможностите си. От една страна въпросът е: „трябва ли хората да знаят, че ние се грижим?“, от друга е въпросът: „не трябва ли да не знаят?“. Пак казвам: нямам точен отговор. Струва ми се, че трябва да подхождаме към всекиго индивидуално. Ако за нечия душа е полезно да разбере, че ние имаме социална дейност, ще разбере. Но за повечето хора това не е толкова важно. Те не питат, за да научат отговора на въпроса, а просто търсят повод да въстанат с озлобление срещу Църквата. Но така или иначе социалната дейност на Църквата съществува и то в доста големи размери. Насочена е към деца, към хора в трудно здравословно положение, в доста болници има параклиси с посветени духовници, във всички затвори в България има духовници, които развиват и социална дейност, в доста училища има присъствие, което не е само образователно, но и подпомагащо.
И.С: Кажете, отче Николае, има ли спасение извън тайнствата и тайнства извън Църквата?
Н.Г: Не. Категорично не. Моят велик справочник в живота се казва Библия. Чета я вече 40 години и продължавам да откривам всеки път едно и също. Божието слово е непроменимо и то идва от Господ. Чувал съм и съм срещал мнозина, които искат да го украсяват, да го обогатяват, да го правят „по-ясно“ – е, не става. По същия начин извън Църквата не можем да направим нищо, което е църковно. Нито едно от тайнствата, в които невидимото участие на Дух Свети прави дейно онова, което ние с външни действия извършваме, нито пък можем поотделно в апартаменти или в къщи да се събираме и да си играем на Църква. Спасението е индивидуално, но се извършва в Църквата, в тази съобщност, която е благословена.
И.С: Само с журналисти, които пишат на църковна тема ли работи Културно-просветния отдел или с журналисти във всички ресори?
Н.Г: С всички журналисти. Напоследък питат какво е мнението на Църквата за ваксините. Журналистите трябва да чуят, че Църквата не е медицински институт и това не е наша проблематика. Ние не можем да отнемем правото, уменията и знанията на лекарите. Не сме също и икономисти да коментираме стопанските проблеми на държавата. Ние нямаме агресивен подход към журналистите, не им звъним на вратите, не им звъним по телефоните, не им пишем имейли с това какво искаме ние да кажем по някакъв въпрос.
И.С: Има ли вече видими резултати, повиши ли се компетентността на медиите?
Н.Г: Всичките колеги журналисти (или поне по-голямата част от тях), които имат досег с Църквата, вече знаят. Знаят ритмиката на богослужебния живот, знаят естетиката на църковния език, знаят стремежа на духовенството, а именно спасението на душите като най-важна цел, и се научиха да задават правилни въпроси на правилните места.
И.С: В Богословския факултет на СУ има магистърска програма „Църква и медии“ под ръководството на доц. д-р Клара Тонева. Създава ли тази програма нужните на Църквата специалисти?
Н.Г: Не знам точно, защото нямам представа колцина от завършилите тази програма се завръщат на попрището, за което са учили. Но сравнително рядко срещам журналист, който казва: „аз съм завършил богословие“. Важното е, че тази програма съществува и разпространява светлина в мрака.
И.С: Как допринасят те за разпространението на словото Божие?
Н.Г: Вероятно с личния си живот. Много се надявам да е така. Искам, ходейки по улиците и виждайки една група хора, да разпозная, че те са православни християни. Както всички можем да разпознаем феновете на един футболен отбор по начина, по който са облечени, и по начина, по който говорят, ние ги различаваме. Много ми се иска така отдалеч да различа група православни християни.
И.С: Евангелист Матей разказва как, когато Христос вика учениците Си, дава им власт над нечистите духове и ги праща по света да свидетелстват за словото Му, Той им казва: „Това, което чуете на ухо, разгласявайте от покривите!“ (Мат. 10:27). Могат ли да се оприличат медиите на съвременни покриви, от които призваните са длъжни да разгласяват словото на Истината?
Н.Г: Разбира се! Покривът е място, от което човек като викне се чува надалеч. Тук е огромната отговорност: какво ще извикаме. Аз мога да се кача на покрива и да стана за резил за една минута. А мога и цял ден да викам за слава Божия и все някой ще ме чуе. Това е въпрос на личен избор, на лична стойностна система. Когато видя или чуя един журналист, аз инстинктивно усещам той колко струва. Има хора, които говорят само за трапези, говорят само за печалба. Това означава, че неговото вътрешно Аз е ориентирано натам. Има хора, които говорят за добродетели, има хора, които говорят да помагаме на другите, искрено заинтересувани за страданието на по-слабите, на по-бедните, на по-малките.
И.С: Един въпрос, който е мъчил още св. Иоан Златоуст: когато човек има какво да каже, трябва ли да говори или е по-добре да замълчи, за да не въведе другите (публиката) в изкушение?
Н.Г: „Истина ви казвам: ако млъкнете, камъните ще започнат да проповядват“. Когато става въпрос за проповед на Христос, нито едно мълчание не е добро. Освен ако самото мълчание не е проповед. Не съм по-умен от баща си и дядо си и искам да оставя на децата си непроменено всичко, което е казано от Христос, пророците и апостолите. Непроменено.
И.С: Как да различаваме истината от лъжата в медиите?
Н.Г: Тук е мястото на личния религиозен опит и на молитвата. Аз се имам за средно интелигентен човек и въпреки това в моменти на трудност, когато нещо не ми е ясно, се моля. Най-откровено и бързо, и веднага – моето сърце е в молитва: „Господи, помогни ми, упъти ме!“. Ако е свързано с морален избор, нещата са много ясни. Каквото и да ни предлага светът, има морален избор. Ако в този морален избор сме на страната на Христос, ще ни е лесно. Когато животът ни предлага много труден избор, единственото, което сатаната не може да победи, е саможертвата. Колкото и да се колебаем, ако жертваме нещо от себе си в името на Христос, на Истината, на обществото, на рода си, ние ще сме на страната на правдата. Ако откъснем нещо от себе си, малко да дадем на другите, значи сме с Господ. Ако търсим обаче собствената правда – да забогатеем, за станем по-известни – когато това е в центъра, тогава е съмнително.
И.С: Благодаря ви за интервюто. И накрая: благословете, отче, начинанието ни!
Н.Г: Прося и се моля Господ да ви даде мъдрост да съзирате истината и да я проповядвате негорделиво, със смирение, защото тогава тя ще прозвъни от покривите, от медиите до всички краища на света. Бог да ви дава сили.
Вижте и останалите ни интервюта тук.
