Адвокатите и калната локва на темата „Коронавирус“

„Да спориш с адвокат е като да се бориш с прасе в калта – само му правиш кеф.“

Много ми се искаше тази статия да бъде на тема „трагедията на общите работи“. Медийните поводи, които дават причина за писане по тази тема, са толкова многобройни и ежедневни, че са се превърнали в нещо като космическата фонова радиация – статичен шум, като онази „снежна буря“ на старите телевизори, когато не бяха настроени на точния канал. Това ни дава повод да мислим, че морално-темпоралното[i] състояние на републиката[ii] ще може да бъде обсъдено и друг път, докато поредица от други медийни изяви през последните две-три седмици привлякоха нашето внимание.

На 25 октомври сутрешният блок на „Нова“ постави темата „Дискриминирали ли са неваксинираните заради зеления сертификат“, с единствен гост по същата секретарят на новоизбрания по-рано тази година Висш адвокатски съвет (ВАдС), колегата Ели Христова. На 3 ноември пък „бТВ“ също се включи не с кой да е, а със самия председателя на българската адвокатура Ивайло Дерменджиев, който обаче беше някак си неестествено вклинен между двама лекари – директора на Националния център за заразни и паразитни болести проф. Ива Христова и д-р Станимир Хасърджиев, председател на Националната пациентска организация. Темата – генералното положение с Ковид. На 20 октомври и на 8 ноември пък „Нова“ и „бТВ“ направиха редуващо участие на адв. Мария Петрова, която е и доктор по медицина и участваше и в Обществения съвет по въпросите на епидемията. „Участваше“ в минало несвършено време, защото не иде реч за този ОС, който се изявява днес, а за онзи, който още Борисов създаде през вече далечната пролет на 2020 г., за да дублира НОЩ, когато заподозря, че ген Мутафчийски (помните ли, имаше и такъв, вече позабравен персонаж, с когото иначе ставахме всяка сутрин, а често си и лягахме) става твърде популярен. След като се изясни, че този генерал не е като онзи и няма да тръгне да прави партия или пък да се напъва за президент, т.е. не е опасен, ОС №1 беше набързо и тихомълком разпуснат.

Ако се чудите какво странно има във всичко това, аз не си спомням толкова много адвокати да са дефилирали в сутрешните блокове. Може и да греша, но за двама членове на ВАдС само в рамките на 1 седмица, при това именно в това им качество, съм общо взето сигурен, че никога не се е случвало. Което ме накара да се замисля, какъв е този напън адвокати да бъдат канени да коментират здравната криза.

Ще кажете, цялата ситуация има сериозен правен аспект и е така, но адвокатът не е обикновен експерт – юрист. Ако търсеха това, двете частни телевизии щяха да постъпят като обществената медия БНР (петък, 5 ноември, „Законът и Темида“) и да поканят някой университетски преподавател. Та така, адвокатът е преди всичко представител на страна, най-често – по един вече започнал спор. Задачата на адвоката е да отнесе този спор в съда и да пледира – до последната глътка въздух, ако и да е болен с двойна бронхопневмония, в полза на правотата на своя доверител, без оглед на това дали тя е реална или не съвсем. По принцип професионалната етика изисква адвокатът да е разяснил на клиента си предварително дали същият има право. Но и на най-съвестния адвокат му се е случвало доверителят му да е така категорично убеден в своята правота, че за правния съветник да не остане друго, освен да свие веднъж рамене, да вземе хонорара (и той къща храни, а ако е съвестен, това никак не е лесно, какво остава за адвокат) и да направи каквото може, пък да става каквото ще. А и нищо не се знае, съдията също е човек и нищо човешко не му е чуждо, включително и това да греши, при това понякога и съвсем неподкупено и невинно, та не се знае кого ще реши да предаде на „слугата“ (в модерния вид на зъл ЧСИ) и кой ще се озове в „тъмницата“ накрая (по Матей, 5:25).

Мисълта ми е, че разделението на обществото, което е така поставяно всеки ден на дневен ред, като че ли кара медиите да канят експерти, които не само следва да кажат какво е правото, но всъщност работата им е да вземат страна и да я бранят правотата ѝ с всичките си хъс и сили. Това от своя страна обаче ме наведе към идеята, дали пък наистина има чак такова голямо обществено разделение? Най-беглата умствена проверка на това твърдение веднага показва, че същото е не просто проблемно, а цифрите сочат парадокс. За да е разделено истински обществото, заемащите противоположните позиции следва да са горе-долу еднакво на брой или поне едната група да не доминира значително над другата. Не може да е разделено онова общество, в което мнозинството е в такова количество, че тежестта на мнението му граничи с консенсус.

И така, какво говорят цифрите? От една страна е процентът на ваксинираните, който е кажи-речи два пъти и половина по-малък от избирателната активност. И това без да сме махнали онези дозички, които срещу трицифрена сума въобще не са били поставени. Е, нямаме ли ясен знак, че ако гледаме този критерий, никакво разделение в обществото ни няма?! Нима не сме изправени пред обичайния случай, в който едно малко, но твърде гласовито проваксърско малцинство, се опитва да наложи мнението си на огромното (над 80%, може дори и 85%) скептичното и консервативно антиваксърско мнозинство? Нима самият близък съратник на Дънов, (вярно – недоучилият докрай „д-р“) Любомир Лулчев не е лобирал директно пред Цар Борис ІІІ да бъдат спрени първите ваксинационни кампании, защото тия инжекции щели да съсипят народа български? От друга страна обаче в края на миналата седмица се проведоха и допитванията до родителите относно тестването за връщане в училище. Директорът на столичното 119. СУ Диян Стаматов, действайки повече в качеството си на общински съветник на ГЕРБ и председател на образователната работодателска организация, влезе в такъв задочен спор чрез социалните мрежи с Министерството на образованието, че накрая даже конвенционалните медии, в лицето на „бТВ“, го поканиха на сутрешен неделен дебат с министъра. В понеделник г-н Стаматов разпространи във Фейсбук резултатите от проведената в ръководеното от него школо анкета (сред участниците, в която е по съдба и нашата скромна милост). Процентът на НЕжелаещите да подложат децата си на тест се оказа дори по-нисък от този на (официално) ваксинираните: 14,5% в сравнение около 19%. Като вземем предвид, че основната причина за отказ от тестване е приблизително същата като за отказ от ваксиниране – аргумент за лична неприкосновеност, ето ти и парадокс: огромното мнозинство не е петимно да се ваксинира, но също така и не е особено против децата му да бъдат подлагани на една, вярно – друга по интензитет, но все пак не особено приятна и при това многократно повтаряща се процедура. Е, сега, врагове на прогреса ли сме ние, като нация, или в крайна сметка не сме? И има ли въобще разделение на обществото по въпроса?

Според мен с обществените нагласи не се случва нищо по различно от обикновеното. Разликата е само в интензитета на медийното представяне на случващото се. Да, ген. Мутафчийски може и да го позабравихме, но нима отново всеки ден не ставаме и не си лягаме със същата тема? И всичко това повече от 18 месеца, всеки ден, всяко предаване, всяка ефирна вълна.

От 1 000 години насам от централната власт, без оглед на вида и на характера ѝ: византийска, османска, (дори) следосвобожденската, комунистическата и най-накрая, посткомунистическата, от нея ние сме свикнали основно на едно – да ѝ ядем, с извинение, хурката. Така всеки продълговат и цилиндричен по форма предмет, като се почне от медицинската игла, мине се през спринцовката и се стигне, ако щете, до най-сладкия морков, буди у нас подозрението и убедеността, че откъдето и да ни влезе, накрая ще ни го изкарат през носа. Когато предметът стане обаче с формата на паралелепипед (например тестова плочка), този намалял интензитет на заплахата веднага подсеща, че от една страна прекалената съпротива срещу властта също не е безопасна, а от друга – какво по-хубаво от това да плюнеш върху онова, което управляващите все пак са ти натрапили, разбира се, с претенцията, че е за добро?

И така, обществото си е същото, каквото си е било винаги, поне от няколко века насам. Скептично, склонно към езотерически залитания, т.е. към ненаучни обяснения на събитията, но при всички положения – едновременно силно подозрително към наредбите на властта и добре знаещо пределите, в които то би било склонно да ѝ се опълчи, та да не би сабята да посече непреклонената главица. А къде останаха във всичко това адвокатите? Нека не се засягат колегите, особено гореспоменатите, които в участията си успешно се държаха далеч от обичайното адвокатско амплоа. Но щом медиите намират за необходимо все по-често да им гостуват адвокати, нека не се учудваме как всеки ден сме свидетели на все по-интензивни екранни боричкания във все по-разкаляната локва на темата „Коронавирус“. Ах, тези медии!


[i] От латински: mores нрави, оттам – морал; tempora – времена.

[ii] От латински, буквално: res publica – общо благо, обща работа.

Изображение: btvnovinite.bg

Сподели:
Default image
Димитър Стоянов
В гимназията и в първите години като студент Димитър Стоянов пише и публикува, основно във в. „Монитор”, коментари на политическа и правна тематика. През 2005 г. е избран за народен представител, през 2007 г. за евродепутат, а по-късно е преизбран като такъв. Междувременно завършва висше образование – специалност „Право“ в Софийския университет. Впоследствие излиза от политиката и през 2015-та г. полага клетва като адвокат от Софийската колегия, като и до днес работи на свободна практика по специалността си.