Журналистиката възпитава в критично мислене

Елена Коцева е завършила българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Първите 10 години от трудовия си стаж преживява в образователната система, след което прескача в медиите – предимно онлайн издания. Главен редактор на News.bg от 2016 г.

Съгласна ли сте с разпространеното схващане сред гилдията, че журналистиката не се учи в университета, а на работното място?

Комай това да важи за повечето професии спрямо образователните специалности. Журналистиката не може и не трябва да се разглежда като някакъв остров, извън случващото се в обществото ни. Във всеки случай да си журналист, не означава да имаш диплома, а да си готов да се учиш всеки ден и да си любопитен.

От гледна точка на професията към образованието – на трудовия пазар вече се вля поколението на функционално неграмотните – не е трагикомично, трагично е. На какво да се учат – на професия ли, на работен режим ли, на грамотност, на четене с разбиране ли? А иначе и аз съм се учила в крачка и продължавам да го правя.

В учебниците по журналистика пише, че тя има ангажимент към истината и лоялност към гражданите. На чия страна трябва да бъде журналистът обаче, ако има конфликт между истината и гражданите?

Във въпроса има уловка – в условното изречение вече липсва думата „лоялност“. Истината е абстрактно понятие, а на журналистиката, като повече действие, й е предопределено да бъде конфликт. Лоялни са приказките и митовете, именно те изграждат лоялност, която пък журналистиката би трябвало да руши или поне да подкопава. Говоря за популизма – в последното десетилетие това се очертава като голямата битка. По тази линия на журналистиката й се налага да застане не на страната на гражданите, увлечени от популизма. Често е трудно.

Мисля, че основен ангажимент на журналистиката е да възпитава и подтиква към критично мислене и съмнение, съмнение не в абсолютната истина, а в нашата си, човешко-домашно-кухненска „истинка” на днешния ден, в която се готви утрешния.  

Социологическите проучвания в САЩ показват, че хората са по-склонни да повярват на чутата новина (от ТВ или радио), отколкото на прочетената новина (от вестника или интернетмедията). Ако можем да парафразираме, явно при „клиентите” на информация важи принципът „Ухо да чуе, ръка да пипне”. Оттук медиите в интернет продължават да регистрират по-ниско доверие сред хората, отколкото е то при класическите източници – телевизията и радиото. Следва и въпросът: толкова ли е светло бъдещето на базираните в интернет медии, които все още залагат предимно на текстовото съдържание, колкото сме свикнали да мислим?

Телевизиите продължават да са властелините сред медиите, предполагам ще продължи още дълго, защото съчетават няколко различни канала на предаване на информация и съответно на въздействие – текст, звук, картина, навик и фон. Радиото е медията, която най-малко познавам, но преди няколко дни си мислех, че при лекотата, с която ни връхлита криза, трябва да си купя радио на батерии.

Светло бъдеще за която и да е медия едва ли може да се очаква. Интернет и изобщо информационното пространство вече е пренаситено, шарено и вресливо. Дори и родният интернет, след трудно и мъчително начало, лесно се запълни с многотия. След началото на ерата фейсбук преминахме и към информационна вахканалия. Знаем как свършва Римската империя. Интернет изданията иначе се опитват да разнообразяват каналите и да привличат с разнообразно съдържание. Като цяло бъдещето на писания текст не е нито розово, нито светло, четенето е усилие, което нашата цивилизация май иска да пести. Песимист съм и това че няма да съм част от безкнижния и безсловесния свят след 50 – 100 години, повече ме успокоява и радва.

Ако журналистиката бе революционер от XIX-ти век, на нейното знаме сигурно щеше да стои добре познатият девиз „Свобода или смърт”. Каква обаче е журналистиката в XXI-ви век и какво пише днес на нейното знаме?  

Журналистиката е революционер на XIX-ти, това е исторически факт. Девизът „Свобода или смърт“ е ботевската същност, а Ботев е и публицист. Така че условността на „ако“ в началото не е нужна.

На въпроса не съм сигурна, че мога да отговоря – трудно се обобщава нещо, в което си, своето си настояще. Журналистиката ни е каквото ни е обществото – то няма девиз, цел, голяма идея, защо и всъщност как медиите да имат? Журналистиката, в голяма степен и по принудата на технологиите, стана бързаща и препъваща се, вече с обелен нос, в бързината си.

Като журналист как гледате на социалните мрежи като Фейсбук , Туитър и Ютюб: като на конкурентни платформи, в които всеки статус или видео представлява дописка или анализ, или като на партньори, чрез които медиите увеличават своя достъп до хората?

Социалните мрежи вече са реалност, която медиите трябва да отчитат, да се съобразяват и по-скоро да работят чрез тях. Трудно е обаче да бъдат наречени партньори. Те доведоха до олекотяване на целия информационен поток, политици, партии и институции се впуснаха доста неумело и невнимателно в него, а това доведе до разместване на цели пластове и криза в авторитетите. Засега мисля, че те, политиците и институциите, са големия губещ, не медиите. Смятам и че има една сериозна разделителна линия – медия, която се основава и базира преобладаващо на статуси от социални мрежи, не печели дългосрочно. За мен това е един от основните критерии да продължа ли да чета и следя някой нов сайт или платформа.

Кога щетата за читателя е по-голяма: когато глупавият задава или когато глупавият отговаря на въпроса?

Няма по-страшно от това глупави да задават глупави въпроси на глупави хора. Или незнаещи. А слушаме и виждаме това твърде често напоследък. Умният и най-вече подготвен човек може да отговори и на глупав въпрос, използвайки го. Глупавите въпроси са отклоняване на вниманието, разсейване, спускане на завеса и най-вече – губене на време.

В политиката шоуто отдавна е налице. Има ли обаче шоу и в журналистиката? И ако да, какъв е ефектът от това?

О, шоуто е навсякъде, а и винаги е било така, Аристотел го е формулирал, а той в последните седмици пък стана актуален (усмихва се).

Нормално е да има шоу елементи навсякъде – трябва да се привлича внимание, иначе нито медиите, нито политиците биха постигнали целите си. Това обаче са различни атрактивности и не е добре да се съешават. Отрицателните последствия са на лице – медии, които не са медии в същността си, и политици – медийни лица и нищо повече. Проблемът е дали шоуто е средство или е самоцел, видяхме го в последните два парламента – те дори не бяха шоу, по-близки бяха до реалити форматите, с които напоително и от години родните телевизии запълват ефирно време и форматът се прехвърли на парламентарен терен. Да видим кога ще минем към актуалните на малък екран сериали, родно производство, а и може би сме навлезли вече в тази фаза.

Струва ми се, че „тиражът” на интернет медиите са „кликовете”. В такъв случай, можем ли да кажем, че житейската философия на онлайн медиите е „клик клика избива”?

Има сайтове и платформи, които разчитат на това, е, за кратко е. Не работи като дългосрочна стратегия, емпирично доказано е.

Според Ан Фортие, популярен датски автор на криминални романи, полицаите много приличали на журналистите – изслушвали вашата версия, но предпочитали своята собствена. Та, в този ред на мисли, ако позволите да внесем нотки, различни от тези на сериозността, чувствали ли сте се някога като полицай с микрофон?  

То така и трябва, не ли? Често отношението на хората се променя, когато разберат професията ми, затова понякога си позволявам да се представям с другата. Преди няколко години на голям купон на Нова година в компания разнородна бяхме аз и един висш полицай, беше интересно като наблюдение. Иначе ме боли от реакцията, която получавам, при контакт със здравната система у нас – лекари, болници. Явно някъде дълбоко има системна грешка, дали е в здравната, или в медиите – не зная.

Тук да кажем, че по професия вие сте журналист, но по образование – филолог. Ако „журналистиката е литература в бяг”, както е казал английският теолог и поет Матю Арнолд, нека съчетая двете ви поприща и да ви попитам: каква е посоката и коя е крайната точка на тази „бягаща литература”, журналистиката?

Надявам се да няма крайна точка, а цел – и това да е образоване в критично мислене и критично отношение. Но и всяко едно образоване и цивилизоване е по своята същност насилствено действие, форма на принуда за социализация. Засега журналистиката не се справя, поне у нас, и резултатът е, че няма развито гражданско общество.

А с художествената литература и словото не ми се правят аналогии, биха били томително носталгични.

Вижте и останалите ни интервюта тук.

Последвайте ни във фейсбук:

Сподели:
Default image
Мартин Табаков

Мартин Табаков е магистър по История на философията от СУ „Св. Климент Охридски” и доктор по политически науки от НБУ. Специализираните му интереси са свързани с турската вътрешна и външна политика, както и с процесите в Близкия изток. Автор е на редица аналитични коментари в българските медии. Работил е като съветник към Политическия кабинет на Министъра на външните работи на България.