В началото на кампанията се опитаха да я изкарат луда. Като акцент в мотивацията ѝ посочиха пророчеството на Ванга, че руса жена ще оправи България, на което тя се опира, и на което, за зла нейна участ се опира и една друга кандидатка за президент – Лỳна с палавите крачета, които бягаха при младите момчета още през далечната 1999 година. Но да оставим Ванга настрана. Всяко нейно замесване в дискурса за политическата власт в България е било лоша идея още от времето на Людмила Живкова.
В началото на кампанията се опитаха да изкарат Цвета Кирилова луда, но днес гледах едно нейно участие в сутрешния блок на bTV, където бях приятно впечатлен от адекватността ѝ. Изглежда добре, говори смислено, на книжовен език и с правилна интонация без излишни палатализации и йотации (използвам тези грозни думи за да избегна „мьека“, че някой може да се докачи) и най-вече създава впечатление, че знае за какво става въпрос – все по-рядко цвете, което бързаме да откъснем и да скътаме до сърцето си.
В отговор на един от многото въпроси, които ѝ зададоха водещите, жената се оплака, че кандидати като нея, които не разполагат с медийния ресурс на Румен Радев, който хем е президент, хем е кандидат за президент, нито с ресурса на кандидатите на големите партии, са ощетени, понеже не получават адекватен достъп до публиката. Не обвини директно медиите, но горчивината си пролича. И тогава си казах, че ефирното време не е единственото условие, за да се получи „късото съединение“ между кандидата и избирателите, между оратора и публиката. Трябва и още нещо. Трябва някой, който да „вдигне топката“, за да може събеседникът да я отиграе по най-впечатляващия начин и трибуните да станат на крака. Тоест един политически комуникатор очаква от медиите три неща: достатъчно ефирно време, достатъчно покритие (голяма публика) и съпричастен и компетентен човек срещу себе си.
Медийните участия на политиците приличат малко на хоровете в античната драма (трагедия или комедия – зависи от контекста) – разделени на две, страните си разменят строфи и антистрофи. Понякога кършат ръце, понякога подбелват очи към небесата, понякога пускат даже и сълза. Домакините питат, гостите отговарят и от техните отговори (уж) се решава политическата им съдба.
Нека се върнем към телевизионното участие на Цвета Кирилова с два въпроса: 1.) Какво водещите попитаха Цвета Кирилова и 2.) Какво водещите НЕ попитаха Цвета Кирилова.
Попитаха как е събрала екипа си и конкретно Георги Тутанов за вицепрезидент. Попитаха я също защо точно сега е избрала да се кандидатира за нещо, при положение че и преди многократно са я кандърдисвали за какво ли не (това не го знаех и ми беше интересно да го науча). Не пропуснаха да ѝ зададат и невероятно тъпия въпрос защо е решила, че точно тя трябва да е президент на България. Най-много обаче я разпитваха за коронавируса: има ли сертификат (отговори, че няма), ваксинирана ли е (отговори, че това е личен въпрос и е ужасно права), попитаха я даже каква би трябвало да е ролята на държавния глава в условията на конкретната пандемия (тя отговори: „комуникационна“, което, като се замислиш, си е така). После направиха остър завой и се поинтересуваха кой използва ситуацията, за да дестабилизира държавата. Цвета Кирилова отговори: Радев, за да промени геополитическата ориентация и да превърне страната в президентска република, уронвайки престижа на институциите.
Това я попитаха. Какво обаче НЕ я попитаха?
Не я попитаха например как съгласно правомощията на президента възнамерява да „символизира единството на нацията“. Как се символизира такова нещо като единството на нацията? Веднага се сещам за онзи живописен женски образ на Йожен Дьолакроа – жена с една гола гърда и френското знаме, която неуморно символизира Свободата.
Не я попитаха също и как възнамерява „да представлява държавата в международните отношения“. Дали да нашепва на другите държавни глави древни предания за славни времена, дали да лобира за присъединяването на страната към една или друга геополитическа ос, или пък нещо съвсем друго.
Пропуснаха да я попитат какви ще бъдат взаимоотношенията ѝ с Народното събрание, с българските членове на Европейския парламент, с правителството, с представителите на местното самоуправление. Какъв подход ще избере към чуждестранните дипломати, как оценява международното положение (нали знаете, че за всичко е виновно то?), каква е визията ѝ за националната сигурност, как ще се чувства като главнокомандващ на въоръжените сили, ще може ли да обяви война, ако се наложи; как ще се оправя със службите, на кого ще дава ордени, ще опрощава ли несъбираеми държавни вземания (да, това също е прерогатив на президента), как ще влияе върху съдебната власт чрез квотата, която ѝ се полага – въпроси, които всеки кандидат за президент ще бъде благодарен да му се зададат, защото и те са интересни, не по-малко интересни от въпросите за зелените сертификати. Благодарен ще бъде и „драгият зрител“ – щом е останал да гледа това предаване, значи темата го интересува; ако не го интересуваше, щеше да гледа нещо друго, да речем някое риалити, в които хора, известни само с това че са известни, готвят манджи и ядат.
Какво щеше да е, ако Цвета Кирилова ни беше президент? Няма откъде да знаем, няма и как да разберем, защото тя никога няма да стане президент. Няма да стане по много причини, една от които със сигурност е и тази, че не е успяла да разкаже всичко на всички. А за това лека (ама наистина съвсем лека) вина имат и медиите. Ах, тези медии!
Изображение: бТВ.
