Хъмпти-Дъмпти седеше на стената,
Хъмпти-Дъмпти падна на земята.
Всички царски хора и царските коне
не могат вече да го вдигнат на мястото му, не!
Конституционният съд (КС) постанови две решения, които неминуемо предизвикаха, макар и различен по интензитет, медиен интерес. И макар например телевизия „Нова“ да предпочете да ги размени в отразяването, като в централната си емисия новини внимание първо получи решението на КС от 27 октомври, а това от 26 октомври беше докладвано накратко по-късно в емисията, ние намираме за необходимо да коментираме онова от тях, което не само е първо по време (поради което и съгласно стария принцип – първо „по право“), но и което смятаме за по-важно и съществено. А пък другото, относно гражданството на Кирил Петков, поради неговата политическа пикантност в условията на предизборна кампания, предполагаме, че още дълго време ще е обект на медиен интерес, поради което сме сигурни, че ще имаме и друга възможност да му посветим съответното внимание.
И така, в деня на светия солунски чудотворец Димитър Мироточиви, КС окончателно прогласи, че думичката „пол“ е използвана в българската Конституция единствено и само в нейния биологически смисъл, т.е., че под „пол“ се имат предвид двата пола – мъжкият и женският, които се определят генетично, на хромозомно ниво, още при зачатието, и не подлежат на промяна през целия живот. „Нова“ отрази това изключително важно решение на конституционната юрисдикция с репортаж за транссексуалния Антон, т.е. вероятно биологическата Антония, но ние все пак няма да изпадаме в дребно заяждане, и ще ползваме мъжки род и местоимения за Антон, щом така му се иска.
Доколкото ни е известно, журналистиката има две функции, в нея има два жанра. Единият се занимава с отразяването на събитията, него в българския език обикновено го наричаме „новинарство“. Вторият се занимава с коментар на вече показаните и отразени събития и се нарича „публицистика“. В публицистиката е мястото за изказване на мнение, за вземане на страна или за показване на субективните виждания на участващите в събитията лица, като за тази цел събитието вече следва да е било съобщено, отразено, за да знае аудиторията защо аджеба съответният въпрос е попаднал в публицистичния формат. Докато новините и другите отразяващи събитията формати, освен че по необходимост предшестват публицистичните, те трябва да излагат единствено и само фактите – такива, каквито са.
Сухата фактология обаче обикновено е твърде скучна, затова все по-често виждаме отразяване на събитието не през очите на независимия наблюдател, обективния журналист – репортер, както трябва да бъде, а вместо това ни биват показвани противоположните гледни точки на самите участници. Последното е проблемно дори когато са отразени всички субективни виждания на намесените, просто защото не трябва да се прави така, правила на професията. Какво остава обаче, когато (например) новината за решението на КС за половете ни е съобщена само чрез гледната точка на транссексуалния Антон?
Решението на конституционната ни юрисдикция е важно по няколко причини.
На първо място то затвори, направо затръшна вратата пред последния вариант, чрез който да бъде заобиколено изискването за разнополовост на встъпващите в брак. Възможността да бъде сменен полът по съдебен ред води след себе си възможност човек с мъжки гени, тоест с биологичен пол мъж, но записан в регистрите като жена, да встъпи в брак с друг мъж. Както и обратното – жена, записана като мъж (например Антон), да се ожени за друга жена. Това всъщност беше основната голяма болка на прогресистите, поне според мен.
На следващо място за първи път в своята практика КС отдава правно значение на прокламираната в чл.13, ал.3 от Конституцията традиционност на Източноправославното изповедание. На практика КС каза, че този конституционен текст не само, че не е единствено с декларативен характер (както са ни учили в университета и често е било коментирано в публичното пространство), но че моралните и етическите постулати на Православието са източник на българското право, което е абсолютно безпрецедентно становище в днешния свят, кланящ се до крайност пред кумира на тоталния секуларизъм. За да не задълбавам, само ще отбележа, че последното е теза, която дава възможност за докторска дисертация без никакъв риск от плагиатство, по причина на липсата на предшестващ труд по темата, който да бъде изплагиатстван.
Най-голяма важност за нас обаче има фактът, че КС отказа да влезе в ролята на създател на един своеобразен оруеловски „новговор“, в който думите имат онова значение, което държавата е повелила да имат. Защото, ако беше признато, че думата „пол“ има и друго значение, извън онова, което всички общоприето знаем, крачката до установяването на Министерство на истината, съгласно чиито повели „свободата е робство“ и „невежеството е сила“, е на практика направена. В това отношение следва да бъде отбелязано, че само година по-рано КС си позволи да допусне въвеждането и използването на новговор, като обяви, че „извънредна обстановка“ е нещо различно от „извънредно положение“ и оттам – че е в съотвествие с Конституцията такава да може да бъде обявявана и от правителството (и в каквато вече живеем година и половина), а не само от парламента, както изискват редица конституционни разпоредби. Съответно как ще реши съдът делото с пола, никак не беше предизвестено.
Най-добре обаче на цялостната ситуация пасва героят на Луис Карол от „Алиса в огледалния свят“ Хъпти-Дъмпти. Той е пълно олицетворение на войнстващия релативизъм, подправен, по думите на самата Алиса, с тежка доза неудовлетвореност (според психолозите – „дисфория“) от естественото състояние на нещата. За Хъмпти-Дъмпти Алиса е твърде обикновена, защото има две очи, разположени от двете страни на един нос, а под него – една уста, т.е. както всички останали. Къде-къде по-добре щяло да бъде, ако и двете очи на Алиса са от едната страна на лицето ѝ. На отговора на Алиса, че това не би било красиво, Хъмпти я смъмря, че първо трябвало да види, преди да съди – упрек за проявената от Алиса обективност. Една скоба – хората, които имат подобни чувства спрямо своето тяло и искат да го направят по някакъв начин необикновено, се смята, че страдат от психическото заболяване дисморфофобия, което никак не е далече от вече обявеното не за болестно, а само за „състояние“ (усещате ли настъплението на новговора?) на „сексуална дисфория“, ще рече – транссексуалност, неудовлетвореност от биологичния си пол. Най-съществено обаче Хъмпти-Дъмпти гордо заявява, че думите значат точно това, което той реши, че трябва да значат. За тази цел, казва Хъмпти, се налагало да им плаща допълнително (което веднага ме подсеща за епиграмата на Радой Ралин „Някои си обръщат думите,/ аз си обръщам костюмите“).
Макар историята в книгата да свършва със спокойната раздяла на Дъмпти с Алиса, от песничката, която я започва, ни става известен какъв е неговият неизбежен край. Това е съдбата на високомерните, които смятат, че могат да преиначат думи, биология и реалност, или казано общо – Истината, за да им служи, както на тях им е угодно. Цената, която самият Хъмпти осъзнава, че не може да не бъде платена, е падение. Защото Истината, подобно на пола, е обективна и неизменна и никой, тръгнал срещу нея, не е стигнал до нищо добро. А стигне ли се до момента да бъде платена цената – и всички прогресисти, и всичките им мантри няма да могат да върнат Хъмпти на мястото му, не! Така КС предпазва дори и постмодернистите от самите тях си. Остава само надеждата, че един ден дори те ще познаят Истината, която ще ги освободи от иначе перманентната им дисфорическа неудовлетвореност. А дали медиите ще имат роля и участие в това осъзнаване, или пък ще бъдат помагачи в това все пак Хъмпти да се катурне от стената, може би пък именно с тези статии в „Ах, тези медии!” ще успеем да им помогнем и на тях да вземат правилното решение.
Изображение: Nova.bg
