Г-н Василев, вие сте може би българският журналист, взел най-интересните интервюта от знакови личности, превърнали се в емблеми на най-новата световна история. Сега сте в положението на интервюиран. От коя страна се чувствате по-добре?
Честно казано, далеч по-лесно е да отговаряш. Ако имаш какво да кажеш, няма неудобни въпроси. Винаги съм се чудил на събеседници, които се оплакват след интервюта. “Ама орязаха ме, орезилиха ме, направиха ме на салата!” Или са крили нещо, или са нямали послание, или са сбъркали трибуната. И в трите случая сами са си виновни.
Може ли журналистът да провали участието на своя събеседник, дори когато той е много интересен и ерудиран? Какво може да попречи на журналиста да „извади“ от събеседника си всичко, което онзи е способен да даде на публиката?
Интересният и ерудиран човек ще бъде интересен и ерудиран дори в най-тъпото интервю. Журналистът обаче трябва да помогне – не на събеседника, а на публиката. Питането е режисура на живо. Подготвеният питащ има две основни задачи – да слуша и да насочва разговора. Когато интервюира политик, да извади скритото, болното, важното. Когато интервюира личност като Умберто Еко или Орхан Памук, да създаде връзка между света и българския зрител.
Винаги съм съзнавал тази отговорност. Защото това не са само двадесет или тридесет минути на този световен човек с мен, това са тридесет минути с България. И трябва да свържа неговите теми с темите на моята публика, на моята родина. Замисляли ли сте се колко важно в днешния свят е да се погледнеш отстрани, да намериш своето място в джунглата от информация, новини, образи? Да наречем това “воля за контекст”. Според мен, трябва да имаме воля за контекст, за да оцелеем в джунглата.
Кое е по-важно за медиите – повече да информират или повече да възпитават? Да предлагат на публиката готови изводи или да я предразполагат сама да стига до тях?
Има различни медии. Едни главно информират, други коментират, трети заемат позиция. Четвърти правят всичко накуп, в някаква пропорция. У нас има едно терминологично объркване: смесваме коментара с позицията. Но те се различават. Да коментираш означава да сравниш различните версии за дадено събитие и да опиташ обективно да разкриеш какво стои отзад. Не да заемеш позиция и да отсъдиш – този да си ходи, онзи да идва. Колкото до позицията, т.нар. editorializing, тя е крайно, рядко журналистическо средство, което могат да си позволят или личности в журналистиката с висок обществен авторитет, или цяло издание. Например: преди всеки избор в САЩ сп. “Икономист” аргументирано подкрепя единия от кандидатите. Коментарът е правилото, позицията – изключението.
Проблемът у нас е, че мнозина искат не да коментират, а направо да съдят. Влизат в журналистиката, за да се “изокат”. Настояват да ни запознаят със собственото си виждане, преди дори да са го формирали. От малки обичат да менторстват. Това са научили от блоговете, социалните мрежи, за жалост и от мнозина от нас. Моето скромно мнение за нашата мисия обаче е друго: да търсим истината – с факти, коментари, разследвания и с колкото се може по-малко предразсъдъци, особено нашите собствени. Правото на глас не е ексклузивно наше, то принадлежи на всички хора. Ние сме средството, което трябва да им го осигури.
Не ме разбирайте погрешно: не съдя колегите, които съдят. Дори харесвам някои от тях, като Ориана Фалачи. Просто казвам, че за себе си съм избрал друг път и следвам него. Един познат китаец ми подари калиграфско изображение на мисъл от втори век: “Само ако се вслушваш в различните мнения, ще получиш яснота. Ако се доверяваш само на едно пристрастно мнение, ще бъдеш заблуден”. Не знам как разбра, че това е моята представа за професията: да чуя различни гласове, да задам критичните въпроси, да събера повече факти, да разкажа интересна история.
Знаем, че в демокрацията всеки член на общността участва в управлението. В този процес му се налага да взима решения, а правилните решения се взимат от достатъчно информирани хора. Стига ли цялата информация от политическия процес до най-широката публика? Ако стига само част, коя е тя и достатъчна ли е?
Разбира се, че не стига до всички. Даже смятам, че не стига и до най-посветените и отдадени потребители на информация. За това има субективни и обективни причини. Нашата некадърност например е субективна причина. Затова трябва да си признаваме грешките и дори публично да разсъждаваме върху тях. Но е факт, че живеем в информационен океан, в който по-лесно потъваш, отколкото плуваш. Един дребен пример: пародийните не-новини. Виждал съм истински интелигентни хора, които ги взимат за истински и дори въодушевено ги преразказват. Смятам, че човечеството ще се принуди да въведе медийната грамотност като предмет в училище – може би още във втори клас, след азбуката. Междувременно, журналистиката трябва да възпитава публиката да бъде скептична към всичко, включително към самата журналистика.
Позволете да ви задам знаменития въпрос на Пилат: що е истина? Има ли връзка между истината и свободата? Ако свободата понякога може да бъде трудно поносима, важи ли това за истината?
Истината не е в нас, ако ще си говорим с цитати от Евангелията. Тя, както и свободата, е непоносима, защото е абсолют. Тя е идеална цел, към която си длъжен да вървиш, въпреки че не можеш да я стигнеш. Повтарям, длъжен да вървиш. Тук е акцентът. Да питаш, да търсиш, да ровиш, да сравняваш версии, да не си доволен и пак да питаш. За нашата професия въпросът за истината е най-важният. Защото работим с факти. Човек, който не се измъчва от всичко това, не може да бъде журналист.
Изкушават ли се медиите да си играят с истината? Съществува ли изобщо абсолютно обективното и безпристрастно поднасяне на информацията или това винаги се случва от някаква или нечия конкретна гледна точка?
Разбира се, абсолютната обективност не съществува, както и абсолютната свобода и абсолютната истина. Добре, но какво правим ние? Примиряваме се и пишем, каквото ни скимне, за няколко лева повече? Или вървим по пътя към обективността, свободата и истината, нищо, че не можем да ги стигнем? Подлагаме ли на съмнение всяка гледна точка, или въодушевено поддакваме на този или онзи интерес? Осигуряваме ли различен поглед към всяко събитие, или ни стига само нашият си? Способни ли сме да се усъмним в себе си, или се мислим за звезди? Едното е опит за журналистика, другото – обикновен цинизъм.
Често ли се среща разминаване между гледната точка на журналиста и редакционната политика на медията? Какво става, когато това се случи?
Понякога се среща. Най-лесното е да си намериш медия, която съвпада с твоята гледна точка. Трудното е да удържиш на принципите си, когато времената се менят. При това публичната памет не ти е съюзник, защото у нас тя трае от ден до пладне. Често възнаграждава морално гъвкавите, онези, които разбират професията като подмазване в различни посоки.
Има и друг изход: да си водиш битките, докато можеш. Няма нужда непременно да ангажираш публиката с тях. Виждал съм как страхливият компромис се крие зад най-енергична публична жестомимика. Гледаш го смелчага, нахакан, направо агресор, а като анализираш внимателно действията му, лъсват поръчките и нагаждането. За спечелените битки никой не чува. А те са най-важните – не за теб, а да си вършиш работата в полза на читатели, слушатели и зрители.
Колко компетентен трябва да бъде един интервюиращ в областта на събеседника си?
Журналистът е просветен лаик. Той трябва да може да събира информация бързо и качествено, за да разкрива факти и да разказва истории. Разбира се, най-общата специализация помага, както например на мен познанието за Балканите. Но идеята за това, че журналистът трябва да бъде по-икономист от икономистите или по-медик от медиците, ми се струва прекалена и леко старомодна. Ние трябва да дадем трибуна и на икономистите, и на медиците, на всички. Освен това страничният поглед е ценен. Дистанцията помага за осмислянето на света и помага за разграничаването на обекта от субекта. Не трябва да си ягуар, за да се занимаваш със зоология.
Добри събеседници ли са политическите лидери?
Те са забавни хора, макар че монологичността им прави впечатление. И едното, и другото са разбираеми. Лидерът трябва да очарова и съблазни, като при това не бива да отстъпи от своите убеждения и да наложи своята воля. Това редуване на топло и студено трябва да изкове истинския политик. Както би казал Спиноза, не бива да го хулим, нито да го харесваме, а да го разбираме.
Как взаимодействат помежду си събеседниците в телевизионни формати като този на „Панорама“? Лесно ли е на водещия да модерира дискурса?
“Панорама” е уникален формат, в който събеседникът е в диалог едновременно с мен, с политическия противник и с гражданското общество, в лицето на интелектуалеца, коментатора, твореца. Ако аз случайно го пропусна, опонентът няма да му прости. Това го кара да избере роля, максимално близка до реалността, и да даде най-доброто от себе си. Разбира се, не е лесно, включва много работа и усилия преди, по време и дори след ефир. Но с годините разбрах колко е прав един от легендарните американски телевизионни продуценти на дискусионни предавания: най-хубаво ще се скарат в студиото онези, които в живота имат искрена симпатия помежду си. Ще се окаже, че тайната на успешния диалог е уважението към опонента. С това давам съвет на българските политици, обществени личности и Фейсбук звезди. Мисля, че им е особено нужен.
Снимка: Александър Михайлов, БНР.
Вижте и останалите ни интервюта тук.
