Счита се, че демократичното общество превъзхожда всички останали поради възможността, дадена безусловно на членовете му – “гражданите” – да обсъждат свободно случващото се във, сред и около тях. “Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш” е казал преди повече от две столетия французинът Волтер и дали поради широкоскроената си натура, дали поради някоя друга причина, е получил привилегията смъртта да го споходи спокойна в неговата старост, а процесията по пренасяне на тленните му останки в парижкия Пантеон да бъде посетена от многохилядна тълпа.
Поставена на тази основа, френската идея за либерална демокрация започва своя паневропейски и в последствие световен поход и за минимално време успява да се превърне в доминиращата форма на управление, че и дори да се сдобие с “уродлив, но законно роден син” в лицето на социалистическата идеология. Тя успява да изгради своите устойчиви митове, догми и институции. Кой ли е предполагал обаче, че с патентоването на тези либерално-демократични институции и догматизирането им, извършено от философа Карл Попър и изпълнено оперативно от последователите му, ще се отвори пътят към идейната неосъществимост на волтеровия принцип.
Българските медии – ах, тези четвъртовластници! – особено до неотдавна реномираните такива, преливат от щатни експерти, които, бълвайки експертиза на килограм по всяка възможна тема, и в потресаващ синхрон на мненията приключват успешно всеки публичен – сиреч обществен – дебат в зародиш, още преди да е започнал.
Черно-бялото партизанско мислене, окачествяването на инакомислещите като по-черни и окаяни от самия дявол и фабрикуването на някакъв имагинерен “консенсус” са част от инструментариума, по който се създава наратив – или ако предпочитате, разказва се историята на случващото се. Тази история често, ако не и винаги, няма нищо общо с реалностите и не служи за нищо повече от приказка, която да бъде разказана за всеобщо успокоение. Лайтмотивът на високопарната и вездесъща експертиза застава на пътя на плурализма в медиите и резултира в онова прословуто вече 112-то място по свобода на словото, на което се е застопорило отечеството ни.
На сайта на в. Дневник, да речем, четем как някой си Стефан Попов, представен като “доктор по философия и социални науки”, критикува яростно Конституционният съд на Републиката, че “се произнася по тема, която практически е извън полето на правото” – става дума за скорошното решение на КС, че полът, за когото говорят авторите на Конституцията, е не друг, а точно биологичен – сам вършейки абсолютно същото: да излиза от полето на “социалните науки” и да коментира правно решение. Пак там се мъдри и неподписана от никого дописка – колекция с позиции по темата на невъзможен паноптикум от НПО и университетски преподаватели, която ни съобщава авторитетно как “не съществуват конституционни пречки пред зачитане на самоопределянето на едно лице към другия пол” (очевидно съществуват, нали това е в решението на КС), но същевременно се поднася и безценната и неочаквана от никого информация, че “организмите, които се размножават по полов път, притежават пол в биологичния смисъл на думата”.
Непринуденият читател скоро започва да се дави в морето от експертиза и започва да се чуди на кого ли да вярва: на социалните учени ли, на юристите ли, на биолозите ли – за здравия разум тук съвсем не е оставено особено място. И всичко това за някакъв си джендър.
Носителите на експертиза нерядко изказват разнопосочни и противоречиви тези. На страниците на вече споменатата медия също така четем и как директорът на т.нар. Център за социални практики, проф. Дайнов ту пише уверено по една тема, че “България пое[ма] в страшна посока”, ту в друг текст, с дата на написване само няколко дни по-рано оптимистично се заявява, че българският народ е устремен в “пореден порив към цивилизацията”.
Претенцията за експертиза оставя и пространство за недобросъвестна употреба на авторитета – така например покрай всички политико-адвокатски предизборни приказки на няколко съставени уж от юристи (а на практика предимно от Pi Ar-и) партии за липса на механизъм за проверка на дейността на Главният прокурор, никой така и не спомена какво точно прави Инспектората към Висшия съдебен съвет и каква полза би донесло на гражданите създаването на орган, който на практика да дублира дейността на цитирания. Никой не попита и как е възможно да се пребори корупцията сред държавните чиновници в един Zeitgeist, който твърди, че единственият възможен морал е релативният – след като всичко е относително в крайна сметка, кое е правилно и кое погрешно става въпрос не на лична преценка, а на лична полза.
Експерти са длъжни да бъдат и кандидат-политиците, които трябва да бъдат снабдени с експерт-коректни мнения по разнообразен набор от теми, като се почне от вирусология и се стигне до творчеството на поп-фолк певицата и кандидат-президент Луна. Поради това и Харвард е все по-важен като учебна институция в нашенския обществено-политически дискурс, поради авторитета на възпитаниците му като експерти по дефиниция и то в тесния смисъл на думата. Те са носители на авторитет дори когато искат да ни поднесат ястието си от брашно-nasekomo, смляно от… обикновени мухи, хранени с нечистотии. За абсурдът на една подобна храна експертите не се питат, а единствено съмнителната субстанция безкритично се преглъща и се заявява колко е вкусна на всеослушание – да не би експертът да ни вземе за, пази Боже, лаици!
Журналистът е сведен само до “ръка с микрофон” пред Негово Величество Експерта.
Проблемът обаче е дълбинен – придаването на задължителен характер на дадено гражданско мнение поради претенция (обоснована или не) за експертност, на практика нарушава заложения баланс и превръща демократичния модел в технокрация – система, в която решенията се вземат не чрез публично обсъждане и гласуване, а от ограничен кръг неизбрани от никого специалисти по чисто служебен и бюрократичен път. Между другото, частен случай на това политическо устройство е бившият Съветски съюз.
Бащата на философията Платон в диалога си “Апология” ни разказва за учителя си Сократ, който след редица разговори с представители на различните съсловия в антична Атина установява как всеки от тях познава изключително добре собствената си работа и е същевременно съвършено невеж що се отнася до познаването на доброто, на красивото и на справедливото, от там се ражда и прословутото “Аз знам, че нищо не знам”. В крайъгълния диалог “Политея” пък се говори, че демокрацията първо се изгражда в индивидуалната личност и чак после става особеност на политическата система. Същото се отнася и до тиранията впрочем.
А как е в средствата за масова информация, ще следим в „Ах,тези медии”.
