На 9 юли 2020 година температурите са високи, политическите страсти са разгорещени. Някъде към 15.00 часа пред Президенството вече са се събрали стотици протестиращи. Фонтанът почти не се вижда от добре премислени лозунги: Ние ще победим тъмната страна, Не можете да платите гласа ми, Медии, мафия, манипулация, Долу играчите и цялата игра, нуждаем се от революция, Властта съм аз! Искам нова държава!, Да върнем демокрацията, Demoкрация, Ние не чупим държавата, ние я градим, Не ми пука за партиите, искаме личности, Какво я правим демокрацията? Само я миришем, Не вие, машина да брои гласовете ни, Протестът е на хората, Свобода равенство, братство, Съдят обиковените хора, а престъпникът е мафията, мафията е върховенството на закона и това не може да бъде морално.
Плакатите си имат и лица, и имена: тези на Бойко Борисов, Иван Гешев, покрай тях изскачат и тези на Ахмед Доган, Корнелия Нинова, въобще протест срещу системата. Оформя се битка срещу новите и старите в политиката. Искат се оставки, нови избори и реформа в съдебната система. Всъщност предлага се ново начало без стари политически физиономии. Виковете пред прозорците на Министерски съвет и блокирането на централните софийски улици продължава десетки седмици, чак до късна есен. Хората стават все по-малобройни, пандемията се развихря, правителството не подава оставка.
И така до изборите през април, година по-късно. Резултатът от протеста – символичен. Партиите на протеста не успяват да съставят кабинет. Парламентът се разпуска. Нови избори през юни. Партиите на протеста деликатно се превръщат в партии на промяната. Резултатът от изборите – смущаващ. Представителната демокрация е в криза. Хората отказват да гласуват. Изпадаме в пълна политическа немощ. Новите политиците не произвеждат промяна, а само усилват кризата. Парламентът се разпуска. Нови избори през ноември.
Три пъти парламентарни избори и едни президентски в рамките на една година. Та ние сме шампиони по демокрация, ако сведем демокрацията само да изборите, както очевидно сме направили. Протестът отстрани Борисов от власт и върна демокрацията в България. Наистина ли? В действителност протестът от миналото лято ни показа, че не е бил просто протест срещу правителството, а недоволство срещу представителната демокрация въобще. Обърнете внимание как възприемаме демокрацията – като система, в която редовно се провеждат избори. Така я подкарахме още от 90-те. Отказахме се да участваме и предпочетохме само да гласуваме и то не винаги, само когато сме в настроение. Спомнете си лозунгите на първите демократични протести, които призоваваха за демокрация на участието: Времето е наше (’89) Гласност, свобода, демокрация, плурализъм! (’90), Ако спечелим, печели цял народ (’97) Аз не съм роб. А вие? (’97), от които остана само мил спомен на демократично увеселение.
Изглежда тогавашните поколения на площада са си давали сметка, че качеството на демокрацията зависи от множество всекидневни усилия по нейното запазване. Aко съдим и по днешните лозунги, това разбиране не се е променило особено много, но на практика протестният ентусиазъм е в пъти повече от реалния активизъм. Колко сме представени, зависи от всекидневните ни усилия, от културата ни, от политическото ни познание, което се простира отвъд клюката и скандала. Живеем с усещането, че сме свръхпоплитизирани, защото навсякъде по всякакъв повод говорим за политика. Но говорим ли за история, за ценности, за политически програми? Знаем ли имената на депутатите от нашия многомандатен избирателен район? Членуваме ли в политически партии? А в клубове? Четем ли статии или се информираме само от техните заглавия? Въпросът тук е какво знаем и какво говорим за политиката, въобще как правим своя политически избор. Всъщност ние получаваме от политиката толкова, колкото ѝ даваме. С други думи, представителността и качеството на политическия ни елит се крие в заучените ни демократични рефлекси. Сърдим се на Борисов, че ни е отнел демокрацията, сърдехме се обаче и на Орешарски за същото. Спомням си, че управлението на Станишев се наричаше „модел на тройната коалиция“, това на Костов и то. Казвам това за да покажа, че тази особена разтревоженост за демократичната ни система не от вчера, има я отдавна. Тя не се дължи просто на порочните ни политически практики, в крайна сметка те са такива, каквито ги продуцираме. Дължи се на поданическото ни мислене. На това, че сме само избиратели, понякога и протестъри, но отказваме да бъдем граждани.
Обръщам внимание, че кризата на представителността не е български феномен, тя е световна криза, в която елитът и народът не говорят на един език, а господставащата идеология е „идеологията“ на популизма. Тази тенденция драстично се усили през 2011 година, когато новите политически мобилизации като Окупирай в САЩ и Възмутете се! в Испания наложиха нов дневен ред, където не правителството, а протестът управлява, където егалитарната, пряка демокрация е възможната панацея за по-добър и по-щастлив живот. Тези движения на протестиращите усилиха недоволството в цял свят, въобразиха си, че ще създадат предпоставки за позитивна промяна, но вместо това създадоха фалшивото усещане, че всеки може да управлява, стига системата да не му пречи. Да не пропусна и разрушителната роля в интернет пространството на Анонимните и Пиратите.
Появи се новият гражданин, който гласува и протестира, гневи се, възмущава се, отрича, разрушава, хаква, който, освен всичко това, има и трибуна, било то и виртуална. Популизмът се разгърна, той вече идва и отдолу, от гражданите, които допълнителното увеличават пропастта между хората и политиците. В така създалата се ситуация, политикът няма верен ход. Ако е технократ, ще бъде обвинен, че не е политик, т.е. не е легитимен представител, ако е политик, ще се огледаме в CV-то му и ако сметнем, че е достоен да ни представлява, ще изникне въпросът „а почтен ли е”. Любопитно е как във времето се борят две концепции за управление на страната: от една страна, търсим технократи, за да се справят с политическите кризи, въобще да удовлетворят чрез добри управленски умения натрупаното ни недоволство, а от друга, искаме политици, защото те реално ни представляват, имат все пак някаква легитимност. Забележете какво се получава в последно време – избираме лица, които да ни представляват и управляват, но в изпълнителната власт често попадат фигури, за които дори не сме гласували.
Намираме се в порочен кръг, където популизмът отдолу (лицата на протеста) подхранва популизма отгоре (лицата на политиката), а демокрацията се свежда до протест, избори и, в най-добрия случай, върховенство на закона. Затова изборите не водят до по-добър живот, защото, когато политическото участие е сведено само да гласуване, а доминиращата политическа култура е култура на поданика, не на активиста, то селекцията на политическия елит никога няма да е задоволителна. Хората не четат политически програми, веднъж гласуват вляво, веднъж вдясно, зависи от моментните емоции. Политическите ценности са абстрактни, поради тази причина и популистите отдолу и популистите отгоре не виждат причина да се занимават особено с тях. Важно е да има ударни тези, които обслужват момента – тук и сега. Да изгоним мафията, скандират едните, платени соросоиди, бранят се другите. И двете страни целят да предизвикат, да ядосат, да разтревожат, да посочат пороците на системата: полицията ни бие, крадат ни изборите – вярваме на машините, не и на хората, гласовете се купуват, протестърите са платени. На фона на тези крясъци на демократичния терен, нека си зададем въпроса кой усилва ефекта от всичко това – медиите, особено телевизията и социалните мрежи. В този контекст, питам се аз, как да оцелее демокрацията – било то представителна или друга, като и двете страни (протестиращи/ политици) целят да бъдат убедителни за публиките, с бързи и запомнящи се послания, които да влязат в секундите, отделени в новинарската емисия или пък да се съберат в рамките на „четивния“ пост във фейсбук.
В този смисъл, както пише Цветан Тодоров в Интимните неприятели на демокрацията, заразата е обща. Каквото и да е политическото послание, което някой иска да предаде – отляво, отдясно или център, то няма шанс да проникне в съзнанието на хората, ако не е сведено до запомнящ се политически лозунг. (Тодоров, 2013) Телевизията, а и Фейсбук сами по себе си имат популистки характер, защото и двете средства на комуникация пренебрегват аргументацията и разчитат на съблазняването. Така неминуемо понякога, без дори да искат, тези, които говорят чрез тях, стават популистите – умерени или крайни. В този смисъл няма среда за истинска политика, в която паралелно участват и граждани и политици, които посредством своите политически убеждения и принципи изграждат своите стратегии за по-добър живот. Тези тенденции на обезличаване и деидеологизация следва да ни тревожат, защото превръщат политическата система в колебливо място с променливи величини, където правилата и политическите понятия се сменят спрямо новите говорители на терена. Виждаме как нивата на представителност се прескачат – или си на улицата, или в парламента, няма среден път.
Демокрацията има нужда от постоянство в гражданствеността и дългосрочност на партиите, където гражданите остават на улицата или за да звучи по-софистицирано, на агората, а политиците продължават да съществуват, въпреки властта, дори изън нея.
Демокрацията се практикува, не се живее. Нека бъдем реалисти, изборите са инструмент, не са решение.
