Българският превод на спуснатите медии

Светът на корпоративните медии, които споделят модния „прогресивен консенсус“, е място пусто и странно. Няма кислород за идеи извън одобрената селекция от „правилни“ разкази за „важните“ неща. Електронни и печатни издания с вековна история и репутация на международни мастодонти са свили своето съществуване до манипулативни мегафони на една паралелна квазиреалност, в която пол, раса и политика се редактират с радикален идеологически маниер и се ползват като инструменти срещу историята и институциите на Западната цивилизация, както и на нейната средна класа.

За съжаление, съдържанието на гигантски медийни брандове като CNN, NBC, BBC, The New York Times, The Atlantic, The Washington Post, The Guardian, Der Spiegel и други е лакомо поглъщано, с конвулсии на преклонение и почти туземска превъзбуда, от повечето български мейнстрийм медии. След преяждането идва ред на други физиологични процеси с познат краен продукт и резултат.

Местните международни отдели сякаш са издигнали световната либерална журналистическа конюнктура на пиедестала на непогрешимостта, моралната чистота и безалтернативния авторитет.  Не всички, разбира се, но достатъчно. Предостатъчно. И не със същата страст, но по еднакви причини с идентични резултати. Ала общото усещане е за доброволен и безкритичен, почти буквален превод на официално спуснатата медийна реалност.

Особено в последните години такъв рафиниран във времето механизъм произвежда все по-комични контрасти с действителността на терен. Защото разломът между медийните разкази и това, което реално се случва, е толкова драматичен, че е императивно да се изследва природата на подобна информационна корупция.

Обединени в своя сериен саботаж срещу пълнокръвната картина на света, корпоративните либерални медии изискват и очакват от периферните си последователи и франчайзи пълна отдаденост за предаване на посланието до локалните публики. И в повечето случаи го получават.

Всеки, който следи как много от българските журналистически организации отразяват мащабните разкази за състоянието на Запада, е наясно с положението. До публиката на повечето големи български медии достига само филтрираната и редактирана от либералните организации информация.

Разказите за екстремисткото, конспиративно и откровено анти-западно движение Black Lives Matter, например, са в пълен синхрон с корпоративния консенсус. Едновременно свирепа и жалка илюстрация на явлението беше един цял брой на седмичното издание „Капитал“, посветен на про-BLM пропаганда.

(https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2020/07/10/4088958_az_sum_rasist_ti_si_rasist/)

Смъртта на дрогирания рецидивист Джордж Флойд по време на поредния му арест в САЩ и последвалите смъртоносни погроми над бизнеса, живота и собствеността на нормални, невинни граждани, ни се представят от влиятелното българско издание по абсурдно едностранен, манипулиран и фанатично идеологически ракурс. Авторите говорят за „Важните въпроси, които Black Lives Matter повдигна по света и у нас“

Темата на броя е „Антирасизъм за начинаещи“, но фокусът изобщо не е върху продължаващата обществена кампания по демонизирание на белите хора в Северна Америка и Европа и тяхното отблъскващо форматиране като изконно зли и „привилегировани“ врагове на социалната справедливост и „свещените малцинства“.

Издания като „Капитал“, „Дневник“, „Дойче веле“ и „Свободна Европа“ буквално, а и брутално превеждат най-крайните и умопомрачени опорни точки на корпоративните медии в САЩ по проблемите на расовите отношения в Запада като цяло. Рисуват нелепа, плакатно пропагандна комиксова картинка, или сценка от „Хари Потър“.

Безумици, които се търкаляха основно по побеснелите езици на университетски фанатици, днес представляват централната история за цялата обществена организация на нашата цивилизация. И либералните ни медии нямат търпение да я натъпчат в гърлата на своята аудитория.

По-неутралните ни национални телевизии също филтрират темата през заглавията на световните брандове, но без допълнителната страст, която се влага в споменатите горе прогресистки местни редакции.

Това, което липсва в повечето български мейнстрийм издания, е разказът за радикалната индоктринация на американските ученици в така наречената критическа расова теория. В международните репортажи и коментари почти изцяло отсъства перспектива към драматичния сблъсък между хиляди американски родители и политически ангажираните училищни бордове, подкрепени от службите за сигурност и администрацията на Байдън.

Няма го и разказа за набиращото скорост вайръл осмиване на американския президент с ироничния припев Let’s Go Brandon. Органичен феномен на искрен бунт и забавна критика срещу властта, който залива САЩ, сякаш не съществува за международните секции на нашите големи медии.

Изобщо администрацията на Джо Байдън се отразява сухо и протоколно, без акцент или дори ъгъл върху каскадата от гафове и проблеми, която срина рейтинга на 78-годишния президент. За сметка на това, мандатът на Доналд Тръмп бе почти изцяло видян от българските медии през скандалите и проблемите. Защо? Защото отразяването на американската политика минава през филтъра на медии като CNN. Това поражда невероятно асиметрична картина в българските новини и издания и тяхното отношение към световните процеси.

Теми като изтеклите скандални разкрития от лаптопа на сина на президента Хънтър Байдън и тяхното предизборно цензуриране от технологичните гиганти просто ги няма.

Не беше интересно и назначаването на расова фанатичка като Кристен Кларк на шефското кресло в изключително овластеното и влиятелно подразделение за граждански права към Министерството на правосъдието.

Новата шефка по гражданските права на Байдън още в Харвард е писала как „основата на човешкия мозък има структура, която е „черна“, защото съдържа много „невро-меланин“.

Жената, която институционално оглави борбата с расизма в най-могъщата държава на света,  е споделяла още как чернокожите бебета се научават да стоят, пълзят и ходят много по-рано от белите – пак поради наличието на магическия меланин.

Днес американският политически живот е препълнен с подобни скандали и абсурди. Те несъмнено ще са сочна мръвка и за българските медии. Но токсичният информационен синхрон с корпоративните „организации за дезинформация“ обрича местната журналистика на перушинесто папагалстване. Наблюдава се криза на идентичността на българската журналистика в нейната роля на независим и автономен източник на информация за широкия свят.

Както се казва в шегата – „положението е международно“. А разказите, които българските медии отказват да разказват, често са най-интересните. Скоро ще ги прочетете в „Ах, тези медии!”.

Последвайте ни във фейсбук:

Сподели:
Default image
Владислав Апостолов
Владислав Апостолов е автор и журналист с дългогодишен опит в печатни и електронни медии. Културен редактор във вестник „Труд” и коментатор в БНР. Пише и говори за култура, кино, политика и медии, един от участниците в подкаста „Тихо, филмът започва“. Има интервюта с колекция от интересни световни фигури от Франсис Форд Копола до Горан Брегович.